Фрагменти от украинския национализъм

Томас Кликауер, BuzzFeed

Разбира се, съществува и еврейска история на украинския национализъм, която, доста изненадващо, твърди, че ние – Западът – трябва да защитаваме Украйна. Това е убеждението на израелския историк – който има галисийски, т.е. украински корени – Омер Бартов, който е професор по Холокост и изследвания на геноцида в университета Браун.

В неотдавнашно интервю, дадено за германски всекидневник, Омер Бартов е попитан за войната и мира в Украйна, на кого принадлежи страната и на кого трябва да се разреши да живее там? На това Бартов отговори, че Путин не може да понесе факта, че Украйна е културно и езиково много близка до Русия и – в същото време – демократична държава. Предците на Омер Бартов произхождат от онази част на Европа, която днес е известна като Украйна.

Той е написал книга за мястото, откъдето произхожда семейството му. Когато го питат какво чувства, когато вижда снимки от войната, Бартов отбеляза: “Последните няколко месеца бяха тежки за всички нас. Винаги гледам новините по телевизията, тъй като е много трудно да се прави нещо друго. Много градове, които виждате сега, които са бомбардирани и напълно разрушени – познавам доста добре. Имам чувството, че старите истории се завръщат. Това е бедствие. И нямаме представа какво ще се случи. Но е много, много тъжно.” Бартов е роден в Израел, а майка му е от украинския град Бучач – малко градче в бившата Галиция, която е била част от Източна Европа.

Градът има жива история. Исторически Бучач е принадлежал на Хабсбургската империя, по-късно е бил в състава на Украйна, след това в състава на Полша и накрая се е превърнал в това, което ние разбираме под Украйна. Все пак между 1919 и 1991 г. той е Украинска съветска социалистическа република.

Не е изненадващо, че историческата реалност на Украйна и украинският национализъм е доста сложна история. Не много дълго след възхода на украинския – но, разбира се, никога реално независим от национализма – национализъм, семейството пребивава в Израел, където е роден бащата на Бартов. Родителите на баща му идват от Полша – всъщност от западната част на Полша. Това подтиква Бартов да напише историята на родното място на предците си, въпреки че самият Омер Бартов също е роден в Израел – през 1954 г.

Днес той живее в САЩ (и преподава в университета Браун). Омер Бартов е един от водещите световни изследователи на Холокоста. Тази година през лятото беше публикувана една от последните му книги – „Приказки от граничните райони“.

Сред многобройните му статии, които са цитирани 5000 пъти, е и една книга, наречена Anatomie eines Genozids (2021 г.) или “Анатомия на геноцида” на български език. Той е публикувал и  “Домът на извършителите на Холокоста”.

Както голяма част от творчеството му, и двете книги са за живота и смъртта, а тази книга е за украинския град Бучач, който разказва доста сходна история с фундаменталното изследване на Ян Грос от 2001 г., наречено „Съседи“ – клане, което се е случило в град Йедвабне в Полша.

Аналогично на Йедвабне и още преди да бъде публикуван трудът на Грос в средата на деветдесетте години, Бартов започва да се чуди как е възможно в малки градчета като Бучач съседите да се избиват един друг по време на германската окупация, тъй като се сблъскват три групи: Евреи, поляци и украинци. В рамките на тези три етнически и религиозни групи: рутените или украинците са били гръко-католици; поляците са били римокатолици; имало е и евреи. И трите групи – повече или по-малко – са живели заедно в продължение на 400 години – до голяма степен мирно, с изключение на случайни погроми.

И все пак украинският национализъм не е бил лишен от антисемитизъм и истината остава, че между трите групи винаги е имало напрежение. Дълго време те са развивали начин на живот, който не е бил плуралистичен. И все пак повечето хора са се познавали добре помежду си. И това е било въпреки факта, че не са владеели езика на другия перфектно – като например познанията на Омер Бартов по немски език, както той свободно признава. Не е вярно, немският му език е перфектен.

И все пак много дълго време трите групи – евреи, поляци, украинци – са били зависими една от друга. Като цяло галисийската култура е смес par excellence – може би дори реминисценция на това, което днес наричаме мултикултурализъм. Мнозинството от хората не са могли да си представят нищо друго. Това е било онова, което са знаели. През XVIII и XIX в. не е имало големи войни и насилие. И все пак към края на XIX в. украинският национализъм започва да се разраства. В крайна сметка той се проявява по време на Втората световна война и Холокоста.

Въпреки всичко това, единственият натрапчив въпрос за поляците и украинците е бил: на кого принадлежи страната, на поляците или на рутените, т.е. на украинците? Интересно е, че и едните, и другите са гледали на евреите като на чужденци. Евреите не участваха в новото националистическо мислене – бяха поставени в рамката на аутсайдера, на външната група, на чужденеца. Освен други причини, това е една от основните причини за зараждането на ционизма – стремеж към създаване на еврейска родина. Освен това в речника на XIX в. дори не е имало език, който да изразява идеята за модерно, демократично, плуралистично общество, каквато имаме днес.

Днес живеем в плуралистично – а в някои случаи и в мултикултурно – общество, в което ценим да има различни хора от различни култури, които живеят заедно. За източноевропейските евреи фантазираната земя на ционизма не е била в Галиция, а в Палестина. Тогава Германия започва Първата световна война. Както често се случва, когато Германия се намеси в микса, тя идва с много силно насилие. Точно така започна Първата световна война. След войната Полша се върна и искаше територията, в която мнозинството от населението бяха украинци.

Много цивилни граждани – включително евреи – са избити в резултат на националистическите сътресения. По-лошото е, че през 1929 г. е основана Организацията на украинските националисти (ОУН) – първостепенна организация на украинския национализъм. Разбира се, ОУН се опитва да промени състоянието на нещата. Като терористична организация на десни екстремисти, по-късно тя става много важен участник в убийствата на евреи между 1941 и 1944 г. – за което говори Бабин Яр – овраг край украинската столица Киев: място на кланетата от Холокоста. (бележка от Cross-border Talks: Всъщност членовете на ОУН не са участвали в клането в Бабин Яр или в други масови убийства на евреи, извършени от нацистите, като организирана сила. Организацията е обявена извън закона до края на юни 1941 г., след като се опитва да провъзгласи независимостта на Украйна в окупирания Лвов. Въпреки това украинските националисти се присъединяват към колаборационистки формации, като Украинската помощна полиция, и участват във военни престъпления. Украинската въстаническа армия, въоръжената сила на ОУН, също често е имала антисемитско отношение).

Със сигурност историческият Бучач не е бил идилично място. Напротив, имало е сили, които са се противопоставяли на нарастващия украински национализъм. Може да се каже, че хората, които са живели в и около Бучач преди възхода на украинския национализъм, никога не са преследвали активно идеята, че всички живеят заедно. Вместо това всяка група остава до голяма степен отделена – ако не и сегрегирана – като същевременно развива свой собствен разказ за своята култура и за тези, които се разглеждат като външни.

Историите, които те разказват на себе си, се различават значително във всяка от трите различни групи: евреи, поляци и украинци. Това, което започнало в края на XIX в., било, че тези истории вече не се фокусирали върху въпроси като: защо сме тук? Но все по-често и на въпросите: защо другите са тук? И още по-лошо: те не принадлежат на това място! Мнозинството от тях е било религиозно и е искало да има живота, който винаги е имало.

Проблемът обаче е бил, че вече не можеше да се продължава да се живее по този начин – беше дошла модерността, а с нея – и украинският национализъм. През двайсетте и трийсетте години на ХХ век антисемитизмът се разраства. За евреите това все по-често означаваше, че не могат да си намерят работа и вече не могат да посещават гимназия. Все по-често много врати се заключваха, тъй като достъпът до обществени и частни институции беше невъзможен и забранен за евреите.

Вследствие на това много евреи започнаха да твърдят, че трябва да се махнат оттук, т.е. да напуснат Украйна. За много евреи обаче се оказа доста трудно – ако не и невъзможно – да се измъкнат от Украйна. Един от първите въпроси, които си задаваха, беше: къде да отидат? Не много по-късно Евианската конференция (юли 1938 г.) на 32 държави и 24 доброволни организации означава глобалното нежелание да се отворят вратите за европейските евреи.

Само две години преди това – през 1936 г. – миграцията към Палестина е ставала все по-трудна, ако не и невъзможна. И все пак родителите на Омер Бартов успяват да емигрират. Майка му пристига в Палестина през 1935 г. заедно с родителите си и двамата си братя. Останалата част от голямото му семейство остава в Бучач – всички са убити. Бартов казва, че никой не се е измъкнал.

Омер е едно от първите поколения деца, родени в новата държава Израел. За много от тях е имало две неща, за които никога не са говорили: първо, диаспората. Тя просто не е съществувала. На иврит има такава хубава фраза: shelilat hagalut – отричането на диаспората. Второ, много хора никога не говореха за страните в Европа, които трябваше да оставят зад гърба си. Новото поколение е родено в Израел. За много от тях историята започва с тях в Израел.

Никога не се говори за вчерашна Европа и за това, което се е случило в Палестина малко преди те да пристигнат. И все пак Бартов отбелязва, че Палестина е била истинска държава и мнозинството от нейното население са били араби. Когато Омер Бартов е роден, почти всички палестинци вече не са били там. Но те никога не са се питали: Защо? Къде са отишли? Защо не са там? Може би защото децата никога не задават такива въпроси.

Когато Омер Бартов и сестра му са били малки, понякога са оставали при баба си и дядо си. Дядо им им разказвал приказки и истории от Украйна. Но те не казвали буквално Украйна. Вместо това те били приказки за мечки, вълци, гори и джуджета. Това не бяха еврейски приказки. Дядото на Омер Бартов е работил с украинци. Той дори е говорил езика им. Интересното е, че за малкото дете Украйна не е била географско място. Тя не беше Украйна. Вместо това това са били приказки за деца, разказани от един дядо.

На 40-годишна възраст Омер Бартов започва да се интересува от Украйна. Започва да изследва даден град, за да види как се е случил Холокостът в него. Омер Бартов си казал, че може би може да направя проучване на родния град на майка му. Майка му е разказвала за детството си в Бучач. Но не му е разказвала за чуждата земя, за антисемитизма или за страха. Вместо това набляга на красивото си детство, като си спомня как е ходила в гората с украинските си приятели в търсене на гъби.

Майката на Омер Бартов е израснала в Бучач и е заминала преди Холокоста. Малко след раждането на Омер майка ѝ умира. Когато го питат как се чувства в Украйна, Бартов казва: Когато за първи път дойдох в Украйна, имах много смесени чувства. Това е една много красива страна. И се почувствах почти като у дома си, защото си спомних всички тези истории от дядо ми и това, което ми беше разказвала майка ми.

От друга страна, в градове като Бучач не е било останало нищо от това, което е било преди войната. Нямало е синагоги, нито еврейски гробища, а ако е имало, те са били унищожени. Днес знаем, че във всички тези градове – включително и в Бучач – е имало масови гробове. От 8000 евреи преди войната – около половината от населението на Бучач са били евреи – 7000 са били убити и погребани в масови гробове.

Трудно е било да се открият, тъй като не е имало никакви знаци. Първият път, когато Бартов отива в Украйна, е през един горчиво студен и кален раннопролетен ден, в който отбелязва, че цялото преживяване е било депресиращо. След това първоначално нещастие обаче той се връщал много пъти. И все пак за него тя продължава да е различна, дори и днес.

Бартов казва: “В продължение на много години не бях толкова популярен в Украйна.” До голяма степен това е така, защото пише по въпроси на украинския национализъм, които украинците намират за изключително неудобни. Десните националисти не харесват книги, които казват истината, като например „Анатомия на геноцида“, в която подробно се описват убийствата на евреи.

В тези убийства са участвали много украински националисти, както и обикновени украинци. Те не искаха да си спомнят истината за сътрудничеството си с германските нацисти, докато те убиват евреите. Но това е важно.

През 1991 г. Украйна се обявява за самостоятелна държава – независима от Русия. Преди това съществуваше само съветският исторически разказ, в който евреите и Холокостът просто не съществуваха. След 1991 г. украинците искат да представят герои – национални герои. Някои от тях включват хора като Степан Бандера – лидер на украинския национализъм и приятел на германските нацисти, въпреки че нацистите – най-вероятно – са го виждали като полезен идиот.

Когато есесовците виждат Бандера в казашка униформа, те знаят, че той е излишен. И все пак може да се отбележи, че антисемитът, последователят на Фюрерпринципа и запален почитател на фашистките поздрави – прословутия хитлеристки поздрав – Бандера, е прехвърлен (през януари 1942 г.) в концентрационния лагер “Заксенхаузен”, но е държан в специален, сравнително удобен арест.

И до днес Бандера е възприеман като голям герой – особено в Западна Украйна. Прославата на един изключително жесток десен екстремист все още е част от днешната действителност. От друга страна, Украйна се е променила много. От Германия, Франция и много други страни знаем, че признаването на партийните престъпления е много дълъг процес. Украйна днес – това е една много разнообразна страна. И все пак това, което е удивително, е фактът, че на последните избори кандидатът за президент, който спечели, е евреин.

По-скоро – и това е, което наистина има значение – личната идентичност на Володимир Зеленски е известна. Той спечели повече от половината от всички украински гласове – това означава нещо. Днес Украйна е развила някакъв вид самосъзнание като многообразна страна.

Днес религията и етническият произход вече не са от голямо значение. Въпреки това не може да се твърди, че в Украйна няма дясноекстремистки групи. В Западна Украйна например те са повече, отколкото в Източна Украйна.

Бартов добре осъзнава, че солидарността с Украйна със сигурност е болезнена за евреите. Това е история, изпълнена с противоречия. През 1919 г. в погроми на територията на днешна Украйна са убити 100 000 евреи.

И все пак Украйна представлява контрапример за Путин – тя символизира това, което Путин не иска. Той не може да понесе факта, че Украйна има култура и език, които са много близки до руските, но е демократична държава. Той трябва да унищожи това. И ние трябва да го защитим.

Путин говори за денацификация на Украйна. Това е глупост – казва Бартов. Украйна не се управлява от нацисти. Бартов смята, че е необходимо да се защитава Украйна сега, защото ако Украйна изчезне – като независима държава – Путин ще тръгне след други държави: Не, ние трябва да го спрем!

Разбираемо и разумно, Омер Бартов не може да се насили да реве “Слава на Украйна”. Вместо това Бартов казва: не, искам да отбележа, че макар и силно да подкрепям Украйна, не мога да одобря лозунга Slava Ukraini. Това се дължи на факта, че по време на германската окупация през четиридесетте години този лозунг често е използван от украинските националисти, подпомагащи германските нацисти по време на Холокоста.

Тази статия на Томас Кликауер бе публикувана първоначално на сайта BuzzFeed. 

Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram!

About The Author