Атанас Пеканов: Липсва политическа воля за справедливия преход, но и Европейската комисия би трябвало да е по-гъвкава

Владимир Митев

Атанас Пеканов е български икономист, заместник министър-председател по управление на европейските средства в първото (12 май – 16 септември 2021 г.) и второто (16 септември – 13 декември 2021 г.) служебни правителства на Стефан Янев и в служебното правителство на Гълъб Донев (от 2 август 2022 година до 6 юни 2023 г.).

Роден е през 1991 г. в Атина, Гърция. Завършва 91. Немска езикова гимназия „Проф. Константин Гълъбов“ в София, а след това икономика във Виенския университет по икономика и бизнес и магистратура по икономическа политика в Лондонския университетски колеж.

Работи в Европейската централна банка във Франкфурт, Германия, през 2016 г. От 2017 г. работи в Австрийския институт за икономически изследвания (WIFO). Доктор на икономическите науки от Виенския икономически университет. Фулбрайт стипендиант в Икономическия факултет на Университета Харвард през 2019 г., стипендиант на БНБ през 2015 г. и 2019 г.. Бил е заместник министър-председател по управление на европейските средства в служебното правителство на Стефан Янев и в служебното правителство на Гълъб Донев.

Господин Пеканов, първият ми въпрос е свързан с Плана за възстановяване и устойчивост, който има отношение и към справедливия преход, Вие участвахте в изготвянето на този план. Какво точно се стремеше той да направи тогава? Какво се очакваше, че ще постигне България чрез клаузите, които залегнаха в този план?

Планът за възстановяване и устойчивост е част от общия отговор на Европа първоначално на пандемията и на големия икономически шок, който се случи през 2020 година. Той беше приет като механизъм относително бързо, защото по време на пандемията трябваше да се действа бързо. Трябваше да се действа на европейско ниво, защото всички страни бяха засегнати от спирането на икономическата активност. Това бе може би най-големия шок, който сме имали в последните десетилетия в Европа.

Тогава доста бързо страните-членки се споразумяха, че трябва да има общ фискален отговор на европейско ниво. Този отговор означава нещо, което от години макроикономистите говорим – да се вземе общ дълг на европейско ниво и средствата от този дълг да се дадат на странните членки, за да се успокои икономиката. Това означава, особено в първите месеци, финансовите пазари да не атакуват отделните страни-членки, като им искат високи премии по дълг и така нататък. Чрез общия европейски дълг това се избягва.

По този начин страните, които започват от по-лоша ситуация, например тези с висок дълг, или тези, които по други причини биват оценени от пазарите като рискови,  не попадат под удара на финансовите пазари. Тази защита бе постигната. Данните ясно показват, че планът успя в това отношение.

На второ място целта беше да се намерят средства за фискален стимул. Странните членки трябваше да получат пари, с които по време на пандемията да стимулират икономиката си, за да не допускат отново да се развива рецесия или стагнация, каквато наблюдавахме след глобалната финансова криза. След като се обединиха по тази тема, странните-членки започнаха да мислят: “Добре, но нека да имаме някакви общи приоритети, за които тези средства да се дадат”. Тоест идеята беше да не оставаме напълно в ръцете на страните-членки да решават за какво да използват парите по плана за възстановяване и устойчивост. Това означаваше да се зададат някакви общи параметри. Двата общи параметъра, които тогава новата Европейска комисия зададе, бяха зелената трансформация и дигиталната трансформация.

Зелената трансформация и зелената сделка въобще бяха договорени на политическо ниво, като приоритет за следващите пет години от странните членки, още преди да започне пандемията. Но както виждаме и в България, зелената сделка носи много страхове от евентуални последици, които може да има за някои региони, за някои специфични производства, за някои специфични индустрии, от засилването на регулациите, които идват с зелената сделка, от желанието на Европа, възможно най-бързо, да стане климатично неутрална. И по тази линия беше взето решението, че голяма част от парите по плана за възстановяване и устойчивост трябва да отидат за зеления преход и от части за справедливия преход. Т.е. идеята беше не само да се инвестира в нови мощности, възобновяеми енергийни източници и така нататък, но това да носи и нови работни места, които ще заместят онези работни места, които могат да бъдат засегнати.

В момента завършва 2024 г. Ако не се лъжа, остават още две години, в които могат да се усвояват средства по този план за възстановяване и устойчивост. До момента е усвоен само един транш, докато някои държави са на четвъртия транш. Какви са според вас причините за това, че не се използват средствата и не се правят реформите? Освен че има политическа криза, защо България и българското общество не полагат воля и усилия в тази посока?

Точно така. Ситуацията е доста нерадостна. Аз самия съм доста…

Първо бях притеснен. Сега вече не се съмнявам, че голяма част от парите, за съжаление, ще бъдат изгубени. И разбира се, мисля, че това е много негативно развитие. За съжаление, то не са наблюдава само в България, но да, България е изключително назад.

След първоначалното забавяне, което може би бе предизвикано от факта, че първо имаше един кабинет, който вече бе написал един план – това беше последния кабинет на ГЕРБ, но бе решил в последните си дни да не го внася за одобрение. Няма да влизам в дискусии защо така бе решило това правителство, но това бе решението му.

След управлението на ГЕРБ на власт дойде служебният кабинет на Стефан Янев. Смятам, че направихме някакви важни подобрения. После внесохме този план и в него имаше някои неща, които не бяха заложени, но бяха изискуеми от Европейската комисия, т.е. в Брюксел нямаше да бъде приемат плана без тях. Някои от тези неща бяха политически трудни. Служебен кабинет пое някои ангажименти, след което дойде правителството на Кирил Петков. Той вече допълни оставащите ангажименти по Европейската комисия.

Планът беше приет първо през 2022 година. По онова време имаше забавяне от една година. След това през лятото на 2022 година отново управлението бе поето от служебен кабинет – този на Гълъб Донев.

Според мене в този служебен кабинет успяхме да наваксаме част от забавянето. През декември 2022 година получиха първото плащане. То също беше под риск, защото имаше забавяне по една от големите обществените поръчки. Мисля, че съм го обяснявал много пъти, но пак да кажем, парите идват само когато сме извършили определен списък инвестиции и реформи.

Първото плащане се случи през декември 2022 година. След това беше свършена още много работа, но не цялата работа, за да може да получим второто плащане. Останаха една група закони, които трябва да се приемат в парламента. Политическата криза до голяма степен обуслови това забавяне. 

Но причината вече не е само политическата криза. За съжаление, вече виждам цялостното неприемане. Според мене има широк консенсус сред партиите срещу реформите. Не става въпрос да се намери стабилно правителство. Докато на власт бе кабинета Денков-Габриел, мнозинство съществуваше. Но управляващите не гласуваха необходимите закони. Не гласуваха пътната карта за климатична неутралност, на която ще се върнем след малко, защото тя е ключва за справедливия преход.

Тоест, дори когато имаше мнозинство за управление, не се събра мнозинство, което да приеме и свърши нужната работа. В момента, смятам, че голямото мнозинство от партиите също нямат желание това да се случва. С други думи, вече липсва политическото желание да извършим реформите. Доброволно се отказваме от тях.

Не сме най-зле в ЕС в това отношение. Има и други страни, които са на първото плащане. И те не са само страни с политическа криза. Някои страни по други причини не извършват реформите. Знаете, че Унгария имаше големи неразбирателства с Европейската комисия и съответно не получава пари. 

Но дори и така наречените силни страни, като Австрия, Германия и Холандия, също са на първото плащане по техните национални планове за възстановяване и устойчивост. Мисля, че при тях причините са съвсем други. Те, всъщност, нямат голямо желание да вземат тези пари. На тях парите, които получават, не са им много важни и съответно не правят много реформи.

Зеленият преход и свързаните с него дейности се извършва с амбицията да модернизират обществото. Не просто да заменят въглищата със соларни инсталации, а например, да демократизират достъпа до енергийни ресурси, чрез практиката на така наречените просуматори, да допринесат за икономика и бизнеси с по-развити технологии и може би дори нови играчи да навлязат на пазара. До каква степен тези процеси се наблюдават в България? И ако не се наблюдават, защо не се наблюдават?

Напълно съм съгласен. И аз продължавам, въпреки че виждам трудностите по прилагането му, да смятам, че Зеленият преход не беше грешка. Това беше опит на Европа да продължава да се развива и да се налага в един бранш, който е водещ.

Тези дни често се говори, че ЕС изостава. Да, така е, не сме водещи в произвоството на автомобили, това е вярно. Успяват да ни изпреварят други страни в производството на коли. Нямаме водещите технологии. Да, това е вярно. Но в сферата на зелените технологии ЕС е лидер. Там ЕС продължава да е част от тези технологични сектори, да разполага с компаниите, които са най-силни в тях. И те позволяват именно това, което споменахте, възможността хората да бъдат по-въвлечени във всичко, което се случва в енергийната система, децентрализация, създаване на енергийни кооперативи, повече възобновяеми енергийни източници за обикновените потребители, за фирмите, за домакинствата. Това нещо, което наблюдаваме в цяла Европа, се случваше там и преди започне същинския зеления преход. Но зеления преход и всички пари, които са отдалени за това, имат целта този процес на модернизация и демократизация да се ускори, като по този начин да станем по-малко зависими от други енергийни източници.

Може би не го обяснихме това достатъчно добре. Докато бях в служебните кабинети 80% от времето ми беше запълнено с тази тема. Със сигурност има скептицизъм у хората, има притеснения. От една страна тези притеснения са технологични, понеже само зелената енергия няма да може да осигури енергийна сигурност на страните-членки.

Това е аргумент, който е разбираем, и никой не е казал, че ние ще успеем 100% от времето да осигурява енергията си чрез възобновяеми енергийни източници, но това не е аргумент да кажем, че не трябва да правим повече и повече. Технологичният аргумент стана по-осезаем след началото на войната след нападението на Русия в Украйна, заради огромния шок в енергийните цени в сегата на природния газ. Въпреки това, доста бързо успяхме да се върнем до почти пред-кризисни нива. Шоковете ги има и да, те засилват опасението на хората, че ние трябва да се опитваме да запазим въглищните централи възможно най-дълго. Но това бе валидно за един кратък период от време, в рамките на една година. През 2024 г. виждаме, че те отново работят или на загуба, или имат нужда от субсидии.

Това ни показва, че освен технологичния аргумент, вече имаме и чисто финансов-паричния аргумент – да кажем, че новите технологии, възобновяемата енергия измества старите сектори и старите технологии. И ако искаме да осигурим стабилни, устойчиви работни места и прехрана на хората в тези региони, то е важно да им осигуряваме тези нови възможности и да правим повече за тях, а не безкрайно да удължаваме живота на индустрии и сектори, които вече просто не изглеждат конкурентоспособни. Без държавна помощ, без субсиди, изглежда трудно да си ги представим след 10-15 години.

Не казвам, че те ще затворят утре, но да си представяме, че нищо няма да се случи след 10-15 години, е вредно за държавата и вредно за хората в тези региони. Именно за това казах, че съм доста разочарован, че така подготвената пътна карта за климатична неутралност, която беше изготвена от експерти (в екипа, който я изготви, имаше и синдикалисти, имаше и представители на бизнеса, имаше представители на НПО сектора, имаше представители на министерствата) и която дава посоката, в която трябва да се движи държавата след 10-15 години продължава да не е приета. Това не означава, че при даден шок, ако ситуацията в света се промени след 5 години, ние не можем да променим това. Но в днешната ситуация трябва да имаме някакъв план, трябва да имаме някакъв посока.

Ние дори това нещо не искаме да го приемем, защото политическите партии казват: “Ние не искаме да плашим хората”. Тези неща ще се случат със или без вашето признание, че те ще се случат. Тази пътна карта прогнозира, както прогнозата за време, когато прогнозира какво ще е времето утре, какви ще са енергийните тенденции по света в следващите 10 години. Ако не вземем това в предвид, не почнем да подготвим страдата за това, ще видим шокове, които ще са подобни на деиндустриализацията през 90-те години и вече ще бъде прекалено късно да направим нещо с тях, защото ще сме изгубили парите, които бяха отделени за тях.

Защо в България не се случва това, което например виждаме в Румъния, където има 150 хиляди просуматори към септември тази година? Тоест комбинация от законодателство, комуникационни кампании и отношения на съответните дистрибутори на електричеството и даже на държавата, така че повече хора да инсталират в домакинствата си зелени мощности и да се случва тази децентрализация, за която Вие говорихте?

Не мога да анализирам други страни, защо и как са успешни или в кое не са успешни, но мога да дам един пример, защо това не се случва достатъчно в България. Защото е истина, че има някои технологични трудности, за които трябва да се дадем сметка. В случая на България технологичната трудност е липсата на модернизация на електропреносната система.

През 2022 година, в последните дни на тогавашния служебен кабинет, трябваше България да подаде искане за това какво може да прави страната чрез допълнителните средства, които бяха отделени от т.нар. Repower EU. Това е допълнителен финансов ресурс, който Европа реши да даде на страните членки, след като започна войната в Украйна. Едно от предложенията на тогавашния служебен кабинет, беше голяма сума да се даде за модернизация на електропреносната система. Това е, между другото, проблем, който всички знаят. Всички го осъзнават. Всички партии казват, че това трябва да се оправи. 

И аз не знам защо България продължава една година и нещо след това да не иска тези пари от Европейската комисия. Без тази модернизация ще имаме трудности цялата електропреносна мрежа да функционира, ако голяма част от производството на електроенергия се децентрализира. Ако искате, освен да използвате електричеството за ваши нужди, да бъдете наистина т.нар. просуматор, т.е. когато произвеждате повече ток да го върнете в системата или да го продадете на системата, електропреносната мрежа трябва да бъде модернизирана и трябва да бъде подготвена за това, което в момента България би трябвало да прави.

Ако бяхте в момента вицепремиер, какво бихте направили, което не се случва в момента по отношение на справедливия преход?

Три неща са ключови в момента. На първо място, тези пари, които все още не са поискани да се поискат и да отидат за най-нужните действия, които могат бързо да се реализират. Говоря за модернизацията на електропреносната мрежа. Там, където има голямо търсене на средства, то да продължи. Имаше доста проекти, които кандидатстваха за помощ за възобновяеми енергийни източници и батерии. Трябва да се увеличи ресурса за тях, така че тези неща да се случат. 

На второ място трябва да търсим начин повече инвестиции да се реализират сега и веднага в региона на въглищните централи, за да се покаже, че наистина ще има нови работни места. Това е част от проблема, за който съм говорил с Европейската комисия, която смятам, че беше част от грешния подход. Изглежда, че в България залагаме на първо място да въведем ограниченията, т.е. намаляването на функционирането от въглищните централи. Именно това Европейската комисия очакваше. И после очакваме да дойдат нови работни места, нови индустрии, които да назначат хората, които евентуално вече няма да бъдат заети във въглищните централи. 

Аз бих казал да направим обратото. Трябва да се откриват още днес работни места. Трябва хората да видят, че това наистина се случва. Ние виждаме в други страни на Европа да се случва, т.е. не е невъзможно. И чак тогава вече могат да се предприемат някакви стъпки, евентуално за намаляване на субсидиите, които получават въглищните централи.

Казахте, че бихте направили три неща. Кое е третото?

И третото нещо е… Тук трябва да съм честен, че и Европейската комисия не показва достатъчно гъвкавост. И тя ще трябва…

Доволен съм, че вече встъпи в длъжност новата Европейска комисия. Аз съм поддръжник на Плана за справедлив преход. Но критикувам в някои отношения факта, че няма достатъчно гъвкавост. Това означава, че Европейската комисия си представя, че всичко, за което сме се разбрали през 2021 г., през 2022 г., когато беше финализиран плана за справедлив преход, трябва да се реализира така, както сме го уточнили. Само че светът оттогава досега се промени. Има инфлация, енергийна криза, криза на доставките. Като цяло геополитическата ситуация е друга.

Трябва да се намери малко по-гъвкав вариант за прилагане на всичко, което е написано в Плана за справедлив преход. 

Третото действие е ясно да се каже и на Европейската комисия: “Ако искате този инструмент да функционира, а функционира означава не да получим едно плащане от седем, както в момента, а към края на периода да сме получили поне половината пари, което в момента ми изглежда, често казано, нереалистично.

Но това е нещо за което трябва да се борим. И другите страни трябва да се борят. Както казах, не само ние срещаме трудности.

При нас трудностите са в сферата на енергетиката. В други страни са в съвсем други сфери. У някои е пенсионната реформа. В други е данъчната реформа. В трети е върховенство на закона. Всеки има нещо, по което не може да се разбере с Европейската комисия.

Затова ми се струва, че ще настъпи момент, в който и Европейската комисия ще трябва да покаже малко повече гъвкавост. Но и ние трябва да свършим нашата работа до там, до където можем да стигнем с нашите сили. 

Ако се приложат напълно всички либерализационни пакети в енергетиката, които ЕС е приел, това до каква степен ще е позитивно и до каква степен не?

Това е много добър въпрос. Той внася много объркване в България. Чуваме много различни тълкувания. 

Нашата либерализация на пазара има два аспекта. Единият е по отношение на производителите на енергия. Това е пазарът на едро. Тук по-скоро защитавам позицията на Европейската комисия, че либерализация е необходима. В този случай става въпрос за това от кого купуваме електричество. 

Електричеството е стока, която е една и съща, независимо кой я произвежда. Няма значение дали купуваш електричество от ядрената централа или от възобновяем енергиен е източник. Електричеството е еднакво и от двете. И когато е еднакво, ти трябвало да искаш да си купиш най-евтината възможност. 

В момента електричеството, което консумират българските домакинства е т.нар. енергиен микс, което означава, че Комисията за енергийно и водно регулиране (енергийният регулатор на България – бел.ред.) казва колко електричество да купим от възобновяеми енергийни източници, колко от въглищните централи и колко от ядрената централа. И това е истинската субсидия, която отива във въглищните централи. Комисията за енергийно и водно регулиране казва, ще купуваме да кажем 30% електричество от въглищните централи, въпреки въглеродните емисии, които оскъпяват тока оттам. 

Към момента никой не е тръгнал да отменя практиката на въглеродни емисиите в Европа. Те са механизъм, който функционира от десетилетия. И функционира не само в Европа, а и във Великобритания, която излезе от Европейския Съюз, както и в други страни. Така, заради емисиите, но и заради себестойността, електричеството от въглищните централи е скъпо. Но ние продължаваме да го купуваме. Някой в крайна сметка плаща за това нещо. И това е да налага постоянно покриване на дефицитите, които се образуват в системата.

Т.е. тук либерализацията – да може да купуваме най-евтиния ток, е нещо добро. Разбира се, това не значи, че трябва напълно да се откажем от въглищната енергия, която може да се ползва като студен резерв. Аз вярвам, че трябва да се намери начин въглищните централи да могат да станат студен резерв.

Виждаме например през зимата, когато е изненадващо студено (това се случи тази година след 3 топли зими), въглищните централи имат своето място. Но вероятно тяхната пропорция в енергийния микс в момента е по-малка. Толкова за производството на едро. 

Когато стигнем до пазара на електричество за домакинствата, тогава трябва да сме много внимателни. За съжаление голяма част от българските потребители, продължават да живеят близо до линията на бедност, енергийно бедни са, нямат средства да плащат, ако електричеството е скъпо. По отношение на пазара за домакинствата съм привърженик на либерализация, но само до определена граница. Какво означава това?

Говоря за модел на две нива. Първоначалното потребление на енергия на месец да е на фиксирана, относително ниска цена. Това първоначално потребление да е равно на нормалното потребление на домакинство в България. Над това потребление да се заплаща по свободната цена на пазара. 

Какво ще се случи, ако тези две нива на цени не се въведат? В момента електричеството е субсидирано за всичко. Както едно семейство с нормални доходи, така и човекът, който има огромна вила с басейн, плащат електричество по-субсидирани цени. В случая с човека с басейна, неговото потребление на електричество е по-евтино, тъй като не е либерализирано. 

Добър вариант е не да въвеждаме крайна либерализация, която може да доведе до моменти, в които би било невъзможно за много българи да плащат сметките си. А вместо това да има една цена за базовото потребление всеки месец, над което да има свободна, пазарна цена за големите потребители, които използват много ток. Според мене така може да се покрие част от дефицита в системата. Ако някъде се образува дефицит в системата, най-вероятно данъкоплатецът го покрива със собствените си данъци. А в България голямата част от данъците да се плащат от обикновените хора, които също като по-богатите плащат 10% данък. 

Вие бяхте на влиятелна позиция като вицепремиер в служебните правителства на двама премиери през 2021 г. С какво се занимавате в момента? Имате ли планове да се завърнете към политическата дейност?

Аз съм икономист. Преподавам в университет. Работя в Австрийския институт за икономически изследвания. Работя с австрийските министерства, централната банка и т.н., но и с Европейския парламент, с Европейската комисия по темите, които обсъдихме в това интервю. Например, как би изглеждал бъдещият европейски бюджет, как да се използват средствата от него по по-добър начин, какви инвестиции трябва да направи Европа и т.н.

За момента нямам политически аспирации в средносрочен план, но винаги съм на линия да помагам на България. Мисля, че институциите в България имат нужда от своето засилване. Видях го и когато бях в служебните кабинети. Институциите в България отчасти не са подготвени, че ЕС изведнъж решава да им даде толкова пари. В сегашния програмен период ще получим двойно повече пари, отколкото в миналия. Само че за да усвояваме средствата по Плана за възстановяване и устойчивост, трябва да свършим много повече реформи. 

Виждам, че министерства, агенции и всички други държавни институции просто не са подготвени за всичко това. Липсват им екперти. В България от години сме приели, за съжаление, подхода на т.нар. малка държава. Имаме ниски държавни разходи и така се лишаваме от това да имаме по-добре подготвени експерти, по-силни институции, по-голям административен капацитет. Когато възникна шокова ситуация, както постоянно се случва през последните години, кадрите ни не са особено подготвени да реагират.

Снимка: Атанас Пеканов (източник: Facebook)

Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram! A тук е англоезичният му нюзлетър в Substack!

About The Author