Антикомунизмът тласка Румъния в обятията на фашизма
В Румъния се наблюдава колективна параноя, свързана със споменаването на думата комунизъм
От Лучан Цион
Тези дни виждам все повече знаци по време на демонстрациите анти-Джорджеску и в пресата, в които легионерското минало на междувоенна Румъния се приравнява с това на комунистическия период. Това, разбира се, се извършва под знака на идеята за диктатура. С други думи – гласуваш за Джорджеску, следователно връщане към комунизма. Но това е грешка: Джорджеску означава връщане към фашизма. Разбира се, и фашистките междувоенни, и комунистическите режими бяха тоталитарни. Това, което пренебрегваме обаче, е, че фашизмът и комунизмът бяха и си остават две противоположни идеологии. Както тук, в Румъния, така и в Европа и Азия, фашистите през 30-те години на ХХ век бяха смъртни врагове на комунистите и обратно. Това, че режимите на Деж и Чаушеску парадираха с антифашистката си борба в периода, който комунистите по онова време с право нарекоха „нелегален“, не означава, че борбата им срещу фашизма не е била истинска.
Като филмов историк и теоретик, тук мога да се позова само на филмите на Курт Метциг и Гюнтер Райш, продуцирани от DEFA в бившата Източна Германия, от които най-подходящ за нашия контекст ми се струва Das Lied der Matrosen или Балада за моряците, както приблизително бих превел филма, като се има предвид, че той не е показван в нашата страна. Филмът разказва изпълнената с адреналин история на неуспешната революция в Германския райх през 1918 г., в която моряците от германския флот обединяват сили с Великата октомврийска революция, за да променят милитаристичния, самоубийствен и корумпиран режим на кайзера в края на Първата световна война. Най-ожесточените улични сражения във филма са, парадоксално, не само между войските на Райха и революционните моряци, но и между последните и фашистките банди, които преследват комунистите дори в собствените им домове.
С изключение на филма на Николаеску „Комисарът обвинява“, порицаван заради просоциалистическата си политика, но обичан заради харизмата на героите и увлекателния сюжет, за съжаление твърде малко румънски филми (с изключение на „Актьорът и диваците“) се занимават с историческото легионерство, или ако го правят, не успяват да постигнат същата популярност като филмите на Николаеску. Последният обаче драматизира възможно най-точно исторически клането в Жилава по време на национал-легионерската държава (септември 1940 г. – февруари 1941 г.). В тази начална сцена фашистите, водени от Хория Сима, нахлуват с измама в затвора в Джилава, където са държани комунистически затворници, и хладнокръвно убиват 64 от тях. По ирония на съдбата самият Николае Чаушеску е сред затворените по това време, но успява да избегне легионерското преследване.
Връщайки се към историческата реалност, трябва да се спомене също, че антиномичната разлика между комунизма и фашизма се усеща на политическата сцена в нашата страна, когато стотици румънски комунисти се сражават в Испанската гражданска война на страната на комунистите. Сред тях са бащата на Петре Роман – Валтер, и бащата на Владимир Тисманяну – Леонте (тогава Леонид). Въпреки че междувременно синът – Владимир Тисманяну става яростен антикомунист, често пренебрегвайки собствения си семеен произход, за да прикрива негативните аспекти на комунистическата диктатура, вярата на бащата в социалистическия интернационал кара много политици в годините на големи социални сътресения в началото на миналия век да се присъединят към комунистическото движение, именно за да се борят с тревожното разпространение на фашизма в Европа. Тази експанзия се усеща силно и в Румъния, тъй като на отсрещната страна на Испанската гражданска война румънските легионери изпращат цели отряди от бойци, които по-късно превръщат в герои Моца и Марин, така наречените мъченици, които заедно с няколкостотин фашисти подкрепят легионите на Франко.
Нито през 30-те години на ХХ век, нито по-късно идеологиите на двете политически ориентации съвпадат. Диктатурата може да бъде с много цветове: от популистката диктатура на Цезар до кръвожадната диктатура на Мобуту, с много нюанси между тях. Но комунизмът никога не би могъл да бъде приравнен с фашизма, защото фашизмът се стреми да наложи държавна диктатура, основана на господството на една раса (бялата раса), основана на националистическо-християнски, а понякога и на етнически принципи, докато комунизмът е част от наддържавно, интернационалистическо движение, което се стреми към солидарност между расите и между потиснатите от всякакъв вид политически и икономически авторитаризъм, например буржоазния авторитаризъм. Ако комунистическата идеология в съветските сателити сама по себе си придобива авторитарна окраска, то това е така, защото поради Студената война и под икономически натиск социалистическите правителства в Източна Европа до голяма степен изоставят идеалите на комунистическия интернационализъм. Но тъй като и двете движения са идеологии с ясни платформи и тъй като както футболът се играе на голове, така и политиката се решава на базата на политически програми (въпреки съществуващите приплъзвания). Затова не можем да пренебрегнем нито идеологията, нито историята, като твърдим без документи, че Джорджеску иска да върне страната в лапите на комунистическия период.
Въпреки това пресата е пълна със статии, които предупреждават за възможността за връщане към комунизма. Плакатите на много улични демонстрации приравняват комунизма с фашизма, като пренасят в приказни възстановки объркващите ужаси, за които са ни разказвали нашите родители. Тъй като не е ясно кои са комунистите в настоящия сценарий, т.е. тези, които искат връщане на комунизма, объркването неусетно прехвърля вината както върху г-н Джорджеску, така и върху Социалдемократическата партия, известна още като червената чума, която управлява вече 35 години и, изненадващо, все още не е успяла да потопи страната в комунистически мрак. Напротив, успя да я вкара в Шенгенското пространство и да убеди канадците и американците да се откажат от визовата политика. От друга страна, не си спомням Джорджеску да е включил Деж или Чаушеску в списъка си с национални герои и колкото и да се възхищава на Путин, последният може да бъде наречен всякак, освен комунист. И ако плашенето с комунизъм включва позоваване на Китай, настоящата икономическа система на този азиатски мамут не може да бъде приравнена към тази на Румъния на Чаушеску, защото китайската икономика е много по-добра от тази на Румъния днес (дори ако сравняваме двете страни на равни процентни позиции по отношение на населението и работната сила).
Така че сме свидетели не толкова на политически, колкото на психологически феномен. А именно – колективна параноя, предизвикана от споменаването или по-скоро поставянето под въпрос на името на комунизма. Процедурата е много подобна на описаната от Славой Жижек, който в „Каза ли някой „тоталитаризъм“” предупреждава, че позоваването на тоталитаризма произтича от страх и че то не отваря умовете на публиката, а по-скоро представлява блокаж за критичното мислене. Позоваването на тоталитаризма, казва словенският философ, гарантира, че вече няма да можем да анализираме критично нищо, което е правилно да се нарече тоталитаризъм, защото думата занапред ще бъде придружена от страшилище, което ще плаши анализаторите. Когато една дума се използва като плашило, критичният дискурс приключва и се отварят реторичните капани. Това може само да доведе, по предупреждението на друг философ, Теодор Адорно, до още по-голяма апатия. Неговият пример се отнася до междувоенния период, в който няколко публични послания призовават германците да се събудят от апатията на нацизма, но посланието „Събуди се, Германия!“. имаше точно обратния ефект – позволи на германците да спят по-спокойно. Ние се сблъскваме с подобен ефект: ирационалният страх на постсоциалистическото румънско общество от това, което представляваше последното десетилетие от ерата на Чаушеску, безкритично превърна цялата комунистическа идеология в страшилище, с което успяхме да изплашим няколко добри поколения ученици и студенти. Без точна историческа информация комунизмът ще продължи да бъде приравняван с нацизма, както погрешно направи Хана Аренд, въз основа на сравнителни принципи за начина на упражняване на властта в Съветска Русия и в нацистка Германия.
Това неумело сравнение направи възможен пламенния антикомунизъм след 1989 г., благодарение на който самодоволните избиратели от средната класа не разбраха, че Социалдемократическата партия се обявява за комунистическа диктатура, а не за европеизация. И сега, въз основа на същото объркване, породено от страха, избирателите от средната класа, които са разстроени, че емигрантите и антиевропейците са гласували за Джорджеску, отново прибягват до страха, за да затворят устата на носталгичните комунисти. Това статукво само усложнява уравнението, което е погрешно написано на черната дъска: опасността не идва нито от носталгичните комунисти (освен от крайната десница), нито от Социалдемократическата партия, която е лявоцентристка партия с ясно изразена проевропейска ориентация. Опасността идва единствено от г-н Джорджеску, който иска да върне страната в мрака на междувоенния период, а не в така наречения комунистически период.
Междувоенният период, обожествяван от проевропейската средна класа, съчетан с ирационалния страх от комунизма, отвори вратите за заливащ ни фашизъм, който никой от нас или нашите родители не е преживял, така че няма как да ни разкаже за него. И това постоянно, безкритично предупреждаване срещу комунизма през последните 35 години доведе до постепенното, но за съжаление, установяване на обобщен антикомунистически афект, който доминира в колективното съзнание, без да обяснява какво точно означава комунизъм. Този вид невежество и объркване направиха възможно всички недоволни от прехода да бъдат лесно свързвани с лагера на Джорджеску и изпращани до урните с убеждението, че гласуват за страната в контекст, в който комунизмът би означавал повече патриотизъм, отколкото суверанизма, предложен от фашистите. Ако не успеем да погледнем историята си в очите след 35 години антикомунистическо изпаряване, рискуваме да станем жертви на друга идеология. За да завършим с киното, с което започнахме, тази идеология наистина ще ни удари в гърба, както биха се изразили героите на холивудските екшъни (в които понякога имаме впечатлението, че живеем), преди дори да разберем какво ни е ударило.
Снимка: Калин Джорджеску възхвалява междувоенните легионерски лидери (източник: YouTube)
Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram! A тук е англоезичният му нюзлетър в Substack!
About The Author
