Долината на река Жиу в Румъния: има ли живот след въглищата? [ГАЛЕРИЯ]

Досега в историята на долината на река Жиу – регион между планински вериги в сърцето на Румъния – са настъпвали три ключови етапа. Първоначално това е бил изолиран, рядко населен селски район. След това е бил разрастващ се въгледобивен район, ключов индустриален район на независима Румъния. След това се превръща в сцена на бързо закриване на промишлеността и социална катастрофа. Дали на хоризонта се задава нов етап? Може ли идеята за справедлив преход да се превърне в реалност тук, след толкова много разрушения? Има хора, които вярват, че това е възможно – но и такива, които са загубили всякаква надежда.

Всички снимки в галерията са направени от Малгожата Кулбачевска-Фигат по време на журналистическото ѝ пътуване до долината на река Жиу през октомври 2023 г.

Миньор от камък напомня за ежедневния труд на хората, които живеят в жилищните блокове зад него: миньорите, които са работили в мината Лупени, една от най-големите в Европа. Първо по времето на Австро-Унгария, а след това и в социалистическа Румъния, хиляди хора идват да работят в мините в долината на река Жиу. В епохата на Чаушеску работата под земята е опасна, но в същото време привлекателна благодарение на високите заплати и относителното благосъстояние.

В долината на река Жиу и между нейните градовете са функционирали десетки въглищни мини. Градчетата Петрошани, Лупени, Урикани, Вулкан, Петрила, Аниноаса – всички те са се разраснали с минното дело, започвайки от втората половина на XIX век. Планинският ландшафт е белязан от планински върхове, като този на снимката в покрайнините на Лупени. Разположени над мините шахти някога са били използвани за издигане на материали, машини и работници от пространствата под земята.

Църкви от различни вероизповедания има във всеки град и село в долината Жиу. Православни, католически, реформирани, униатски (като тази на снимката, на главната улица в Петрошани) – те обслужват религиозните нужди на много разнообразната общност от миньори и техните семейства. Румънци, унгарци, чехи, поляци, словаци, украинци – всички тези националности от Австро-Унгарската империя са работили там. Днес, с изключение на румънските православни църкви, повечето църкви вече не са активни.

През 1997 г. в мините са били заети 45 хил. работници. Половината от тях са съкратени през онази съдбовна година – било им е обещано, че ще отворят собствени предприятия, “но това е нямало как да се случи“, спомня си Александру Келемен, бивш социален работник, който сега се занимава с планирането на процеса на справедлив преход. След като хиляди хора остават без работа и всички спестявания постепенно се изчерпват, бившите миньори изпадат в бедност, а миньорските селища и колонии се превръщат в маргинализирани общности.

В социалистическа Румъния в градовете в долината на река Жиу бързо се строят нови жилищни блокове, за да се настанят нарастващите маси работници. Днес повечето от тях се нуждаят от ремонт, най-вече за да се осигури по-добра енергийна ефективност. Енергийната бедност е един от най-сериозните социални проблеми сред жителите на долината.

Мината Petrila работи от 1859 до 2015 г. В пиковия си период миньорите са добивали по 1,2 тона въглища годишно, а персоналът е бил 55 000 души. След затварянето на мината се е очаквало сградите ѝ да бъдат изравнени със земята. Това не се случва, благодарение на инициативата и борбата на Йон Барбу, инженер и художник, и на активистите, които сега формират групата Planeta Petrila.

“Късмет!” – влакът на миньорите пожелава на гостите от Петрила. Традиционният миньорски поздрав е съпроводен от вагони, превозващи „предпоследния“ и „последния“ тон въглища от мината. Един от местните художници изработва пръстени с парчета въглища от обекта. Аз самата получих такъв пръстен.

Мината „Лупени“ все още се извисява над града, но по покривите на изоставените сгради растат диви дървета. Бившата миньорска столова и други сгради отдавна са се разпаднали. Мемориални плочи на една от залите напомнят за стачката на миньорите през 1979 г. и за загиналите на работа миньори. Подобни паметници има във всяка мина в долината на река Жиу. Стачката от 1979 г. е била главно по социални причини, но на паметната плоча се казва, че миньорите са се борили „за своята вяра и за своята родина“. В крайна сметка демократизираната след 1990 г. родина не се отнася добре към тях.

Има план за спасяване на някои от сградите в комплекса Лупени, разказва Александру Келемен. Спасяването на индустриалното наследство обаче изисква огромни финансови усилия, които не могат да бъдат поети изцяло от местните общности или общините. Някога мините са носели много пари в местните бюджети – сега тези пари вече не постъпват.

Други мини, затворени преди десетилетия, са изчезнали безследно. Само тези малки знаци в Петрила ни напомнят за краткотрайната мина Câmpu lui Neag, разширена в края на 80-те години на миналия век и затворена по-малко от 20 години по-късно, или за Uricani, някога една от най-големите в Румъния.

Екипът на Planeta Petrila се надява да възобнови работата на местната железница, за да превозва туристи, да отвори ресторант и бар и да организира повече културни събития тук. В момента повечето от сградите на бившата мина могат да бъдат запазени само от срутване. Дали Фондът за справедлив преход ще допринесе за значителна крачка напред? На това се надяват активистите.

В миналото добивът на въглища е регулирал целия живот в долината Жиу. Ако някой се е родил тук, е било повече или по-малко ясно, че животът му ще бъде свързан с минното дело, както и семействата му. Минните училища, като това в Петрила, което сега не функционира, са чакали нови хора, които да бъдат обучени. Когато мините затвориха, хората загубиха компаса си – разказва ми Ина Берар от Planeta Petria. Сдружението организира културни събития в Деня на миньора и те винаги са посещавани от хора, които искат да си спомнят за онези времена.

Със затварянето на мините започва голямото преселение от долината на река Жиу. Камъните, събрани от Planeta Petrila, са боядисани и маркирани с имената на преселниците, но и с имената на градовете, в които се намират сега. Можете да откриете местности от съседните страни, преминаващи през всички европейски държави до Австралия, Канада или Русия.

Ливезени е една от последните все още действащи мини, но се очаква тя да бъде затворена след няколко години. В минния сектор в долината на река Жиу все още работят не повече от 2000 работници, като се очаква броят им да намалее. Боби Мунтяну, ръководител на миньорския профсъюз Cartel Alfa в района на окръг Горж, ми разказва как неговата организация се бори за запазване на тези работни места до планираната дата на закриване, за пенсиониране на миньорите на 53 години и за подходящи условия на безопасност. Според него справедливият преход в долината на река Жиу е само визия, в която никой от обикновените хора не вярва.

Профсъюзниците добре помнят как на хората от долината на река Жиу са им обещавани големи неща, които така и не се осъществяват. Миньорите не се превръщат в успешни бизнесмени в условията на румънския капитализъм. Туризмът е посочен като потенциален източник на приходи за долината Жиу повече от 30 години, но досега е казано много повече, отколкото е направено.

Хората, които биха могли да се насладят на спиращите дъха планински пейзажи, не могат да дойдат в голям брой поради липсата на места за настаняване. Хотел Onix в Петрошани от години не приема никого, а в съседните градчета няма много места за спане. Ще се промени ли това, когато бъдат отпуснати първите субсидии за малките и средните предприятия?

Пътуването с влак от Петрошани до Букурещ, Тимишоара или Клуж отнема няколко часа. Гарата е частично модернизирана, но пешеходният мост над релсите се клати силно, когато минавам по него. Отдалеченото местоположение и лошата свързаност са ключово предизвикателство в проектирания процес на справедлив преход.

Монументалното пано в една от празните зали на мината в Лупени напомня за стачката от 1929 г. Тогава миньорите настояват за повишаване на заплатите за тежкия им труд, за прекратяване на наемането на лица под 18 години под земята, както и за по-добро работно оборудване и облекло. След ожесточена конфронтация между работниците и жандармерията протестът е потушен. Между 16 и 58 миньори са застреляни, а над сто са ранени.

Накъде се насочва долината на река Жиу? Има ли живот след въглищата, основан на дребното местно предприемачество, индустриалното наследство и природната красота? Местните активисти ми казаха, че този нов живот трябва да бъде изграден със собствените ръце на хората. Никой – нито Европейският съюз, нито румънското правителство, няма да създаде план за тези, които все още живеят в долината.

Какво бъдеще ни очаква? Миньорите, изобразени над тялото на загинал другар в мемориала в Лупени, посветен на стачката от 1929 г., изглежда са вярвали в светлото бъдеще, което ще бъде изградено от работническото движение. В съвременна Румъния обаче няма силно работническо движение. Социалният капитал, взаимното доверие и желанието за съвместна работа трябва да бъдат възстановени и в долината на река Жиу – ако не е твърде късно.

Този фото репортаж е създаден в рамките на журналистическо пътуване до долината на река Жиу с помощта на Reporting Democracy.

Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram!

About The Author