Трансграничните градове като лаборатория на Европа

Истинският смисъл на Европа ще бъде открит, когато се свържат перифериите, а не само столиците ѝ

Миха Косовел, Outsider (Словения), 7 юни 2023 г.

На теория европейската история е мечта: националните държави се отказват от своите имперски и експанзионистични цели, от централизма и самодостатъчността в рамките на своите граници, за да се обединят и да съжителстват в едно европейско семейство от нации. И постиженията несъмнено са видими. Макар че Европейският съюз може да бъде критикуван за много неща – от неразбираеми и порочни демократични процеси и безсмислени разпоредби до объркана вътрешна и външна политика, твърде силна за едни и твърде слаба за други – но е трудно наистина да се обвини европейският експеримент в провал.

Европейският съюз – както признава и Нобеловият комитет – не само е генератор на „мир и помирение, демокрация и права на човека в Европа“ (трансформационният момент на обединението на бившите социалистически страни в Европейския съюз и начинът, по който то радикално намали пропастта между Изтока и Запада), но и вече е оказал значително въздействие върху ежедневието на голям брой европейци. Все повече млади хора учат в чужбина поне за известно време, има много многонационални любовни връзки и многоезични семейства, а работните отношения също се интернационализират. Но нека не забравяме как все повече хора в Европейския съюз говорят чужд език и как големите или по-големите европейски градове стават все по-сходни, а животът в тях – все по-сходен, както в икономическо, така и в културно отношение. Тези градове стават все по-малко чисто национални центрове и все повече европейски.

За съжаление, извън големите градове Европа е значително по-слабо видима. И колкото повече се оттегляме към краищата на държавите, толкова по-далечна е Европа и по-осезаема националната държава. Въпреки че огромното мнозинство от държавите членки вече са свързани в Шенгенското пространство и е толкова лесно да се пресече както национална, така и общинска граница, териториите все още не са истински свързани. На границата все още свършва една държава и започва друга, без междинна зона или плавен преход между тях. Въпреки че Шенген отвори граничните пунктове, той не подобри живота в граничната зона, тъй като не интегрира по никакъв начин територията и не ѝ позволи да функционира оптимално през границите. Трансграничните правни системи, липсата на трансгранични институции, трудното финансиране на трансгранични услуги и инвестиции в инфраструктурата, откриването на фирми и промяната на постоянния адрес [1] показват, че Европейският съюз всъщност не е териториална единица, а съществува като свързващо звено между националните държави или между основните им градове. 

Ако използваме една метафора: Европа е свързана като самолет, от голям град до голям град, а не като влак, федерално пресичащ цялата територия. Последното би изисквало усилия за планиране, стратегически ангажимент за изграждане на физическа, институционална и социална инфраструктура – усилия, които никога не са били полагани. Именно липсата на стратегически политики на европейско равнище държи граничните райони все още в периферията, където, според проучване на Евростат, граничните райони, както вътрешни, така и външни, „често се представят по-зле в икономическо отношение, а достъпът до обществени услуги (като болници или университети) като цяло е по-лош в граничните райони“. Което е доста проблематично, особено когато си представите, че е трудно да шофирате из Европа повече от няколко часа, без да се натъкнете на граница. Според някои статистически данни около една трета от всички граждани на ЕС живеят в район, който може да се счита за гранична зона.

При отсъствието на общоевропейски политики за трансгранично съжителство и сътрудничество на местно ниво всяка подобна дейност винаги е въпрос на две държави, на две столици, които често не познават и не разбират спецификата на живота в граничния район. Станахме свидетели на това по време на епидемията от ковид-19, когато бодливата тел, издигната за една нощ на границата, беше защитена така, както не е била от 50-те години на миналия век. В случая на Нова Горица и Гориция това означаваше да се раздели общото жизнено пространство на две части. За разлика от словенско-австрийската граница, където миграцията обикновено е еднопосочна, в района между двете Гориции много голяма част от населението редовно мигрира и в двете посоки. Много италианци имат открити предприятия в Словения, много словенци имат деца в училища в Италия, но най-вече те редовно пресичат границата, за да пазаруват, да спортуват, да посещават ресторанти и барове, а също така търсят апартаменти и търговски площи в целия район. Пространството, което жителите разбират и преживяват всяка година все повече като едно цяло, е нереалистично разделено между две държави.

В това отношение самата граница представлява край, прекъсване на пространството, както в очите на Съюза, така и на страната. Това обаче противоречи на интуитивното усещане на хората, живеещи тук, които не виждат границата като край, а като специфично пространство – и дори идентичност – което предлага уникален, разнообразен и богат живот – но е необходимо да се знае как да се живее в него . За да може това знание да не е само индивидуален въпрос, а да е достъпно за всички, които живеят тук или посещават това място, и да е установен процес, въз основа на който бихме могли да формираме общи институции, градоустройство, училищна и здравна система, които да ни позволят да изградим обща инфраструктура, и да ни е от полза да организираме концерт на границата или да построим сграда там, все пак трябва да установим това гранично пространство или по-точно – да го измислим. Какво имам предвид под това?

Да вземем един банален пример: пиша докторската си дисертация в библиотеката в Нова Горица, но ми трябва литература от библиотеката от другата страна на границата. Докато продължавам да пиша там и батерията ми се изтощава, разбирам, че контактът е с различен стандарт и следователно не мога да заредя компютъра. Контактът ме е превърнал в чужденец. Но ако имах адаптер, щях да мога да се придвижвам с компютъра без притеснения, защото всеки контакт щеше да е подходящ. Адаптерът щеше да превърне две стаи в една. А ако всеки винаги имаше адаптер в джоба си, бавно щяхме да забравим, че има две различни системи контакти.

В този смисъл адаптерът (дължа идеята на Антон Шпакапан, Лука Чинагла и Ева Сушник, които разработиха концепцията преди мен) е метафора за създаването на трансгранично пространство. Това е утвърдена идея, която помага да се преодолеят граничните ограничения. Такива адаптери са не само технически изобретения, но и социални, правни и други изобретения. При липсата на решения отгоре, такива адаптери се изобретяват на местно ниво.

И районът на Горица не е единствена в това отношение. В Европа има около 35 такива трансгранични близнаци, като добра половина от тях са в зоната, която е вътрешна граница в Европейския съюз. През последните десетилетия те бързо изобретяват начини за съвместен живот на местно ниво. Това беше и една от причините за проекта „Трансгранична лаборатория“, който започнах преди година и половина заедно с колеги от германско-полския окръг Франкфурт на Одер-Шлубице и естонско-латвийския окръг Валга-Валка. При преодоляването на границата и интегрирането с другата страна трябва да играе роля изобретателността, защото се движим в една неразработена територия, в една новооткрита зона на „страната между“, която все още няма установен начин на съществуване. Свързването с други градове, с други хора, групи, организации и институции чрез процеса на взаимно обучение формира набор от знания, които улесняват придвижването в това неопределено пространство. Лабораторията не е случаен етикет: както в лабораториите чрез определени процеси и експерименти стигаме до общи знания, така и в трансграничните побратимени градове се учим да формираме функционални трансгранични общности и да споделяме тези знания с другите. Наборът от тези знания, адаптерите, би могъл да се превърне в европейска политика, която да позволи интегрирането на граничните територии в нея и по този начин да обърне процесите на периферизация. Ако самата структура на националната държава, която се върти около столицата, създава периферия в периферията си, то сега Европа на практика изобретява себе си в периферията – местните трансгранични институции се превръщат де факто в европейски институции, защото, макар и местни, те излизат извън рамките на самите национални държави. Европа ще се възроди в периферията.

Несъмнено една от причините национализмът и шовинизмът да се завръщат толкова настойчиво в обществения дискурс е именно липсата на положителни примери за европейска интеграция. Европейският съюз често се отъждествява с богатите, образовани и „космополитни“ прослойки на големите градски центрове, докато извън тях се предполага, че е изоставена нация, която вече е лишена от своята национална държава. Ето защо е важно да се утвърди Европа в периферните, пограничните райони, да се приеме сериозно задачата за обединяване на Европа и да се измисли тя тук. Ние не трябва да носим Европа тук, ние трябва да я практикуваме тук, а Европа трябва да пренесе нашите местни практики на равнището на Съюза.

От самото начало считаме, че това е основната мисия на проекта „Нова Горица-Горица 2025 – Европейска столица на културата“. Той трябва да бъде ориентиран към проблемите и чрез културна ангажираност да установи и представи практики за създаване на трансгранична общност, която да помогне на други подобни градове и да облекчи онези райони, които понастоящем се борят със затворени и строго охранявани граници. Ако програмата на Европейската столица на културата е толкова красива и вълнуваща, колкото е, но не успеем да постигнем това, то Европейската столица на културата няма да бъде истински успех.

[1] И разни малки странности, като например постановлението, според което всички жители на Италия трябва да имат автомобил, регистриран в Италия, което означава смяна на всички документи, ако се преместя двеста метра по-на запад; или одисеята, през която преминава едно писмо, когато трябва да мине от пощата в Нова Горица през Любляна и Флоренция, за да стигне до пощата в Горица. 

Статията е част от поредицата „Нова Горица 2025“, която се фокусира върху пространственото развитие на Нова Горица. Поредицата в критичния период на подготовката на проекта „Европейска столица на културата“ GO! 2025 се редактира от архитект Ева Сушник в сътрудничество с редакторите на списание Outsider.

Снимка: (източник: Cross-border Talks)

Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram!

About The Author

Donate

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

You may have missed

Skip to content
Cross-border Talks
Privacy Overview

This website uses cookies so that we can provide you with the best user experience possible. Cookie information is stored in your browser and performs functions such as recognising you when you return to our website and helping our team to understand which sections of the website you find most interesting and useful.