Трансграничните градове като лаборатория на Европа

1 година ago Miha Kosovel

Истинският смисъл на Европа ще бъде открит, когато се свържат перифериите, а не само столиците ѝ

Миха Косовел, Outsider (Словения), 7 юни 2023 г.

На теория европейската история е мечта: националните държави се отказват от своите имперски и експанзионистични цели, от централизма и самодостатъчността в рамките на своите граници, за да се обединят и да съжителстват в едно европейско семейство от нации. И постиженията несъмнено са видими. Макар че Европейският съюз може да бъде критикуван за много неща – от неразбираеми и порочни демократични процеси и безсмислени разпоредби до объркана вътрешна и външна политика, твърде силна за едни и твърде слаба за други – но е трудно наистина да се обвини европейският експеримент в провал.

Европейският съюз – както признава и Нобеловият комитет – не само е генератор на „мир и помирение, демокрация и права на човека в Европа“ (трансформационният момент на обединението на бившите социалистически страни в Европейския съюз и начинът, по който то радикално намали пропастта между Изтока и Запада), но и вече е оказал значително въздействие върху ежедневието на голям брой европейци. Все повече млади хора учат в чужбина поне за известно време, има много многонационални любовни връзки и многоезични семейства, а работните отношения също се интернационализират. Но нека не забравяме как все повече хора в Европейския съюз говорят чужд език и как големите или по-големите европейски градове стават все по-сходни, а животът в тях – все по-сходен, както в икономическо, така и в културно отношение. Тези градове стават все по-малко чисто национални центрове и все повече европейски.

За съжаление, извън големите градове Европа е значително по-слабо видима. И колкото повече се оттегляме към краищата на държавите, толкова по-далечна е Европа и по-осезаема националната държава. Въпреки че огромното мнозинство от държавите членки вече са свързани в Шенгенското пространство и е толкова лесно да се пресече както национална, така и общинска граница, териториите все още не са истински свързани. На границата все още свършва една държава и започва друга, без междинна зона или плавен преход между тях. Въпреки че Шенген отвори граничните пунктове, той не подобри живота в граничната зона, тъй като не интегрира по никакъв начин територията и не ѝ позволи да функционира оптимално през границите. Трансграничните правни системи, липсата на трансгранични институции, трудното финансиране на трансгранични услуги и инвестиции в инфраструктурата, откриването на фирми и промяната на постоянния адрес [1] показват, че Европейският съюз всъщност не е териториална единица, а съществува като свързващо звено между националните държави или между основните им градове.

Ако използваме една метафора: Европа е свързана като самолет, от голям град до голям град, а не като влак, федерално пресичащ цялата територия. Последното би изисквало усилия за планиране, стратегически ангажимент за изграждане на физическа, институционална и социална инфраструктура – усилия, които никога не са били полагани. Именно липсата на стратегически политики на европейско равнище държи граничните райони все още в периферията, където, според проучване на Евростат, граничните райони, както вътрешни, така и външни, „често се представят по-зле в икономическо отношение, а достъпът до обществени услуги (като болници или университети) като цяло е по-лош в граничните райони“. Което е доста проблематично, особено когато си представите, че е трудно да шофирате из Европа повече от няколко часа, без да се натъкнете на граница. Според някои статистически данни около една трета от всички граждани на ЕС живеят в район, който може да се счита за гранична зона.

При отсъствието на общоевропейски политики за трансгранично съжителство и сътрудничество на местно ниво всяка подобна дейност винаги е въпрос на две държави, на две столици, които често не познават и не разбират спецификата на живота в граничния район. Станахме свидетели на това по време на епидемията от ковид-19, когато бодливата тел, издигната за една нощ на границата, беше защитена така, както не е била от 50-те години на миналия век. В случая на Нова Горица и Гориция това означаваше да се раздели общото жизнено пространство на две части. За разлика от словенско-австрийската граница, където миграцията обикновено е еднопосочна, в района между двете Гориции много голяма част от населението редовно мигрира и в двете посоки. Много италианци имат открити предприятия в Словения, много словенци имат деца в училища в Италия, но най-вече те редовно пресичат границата, за да пазаруват, да спортуват, да посещават ресторанти и барове, а също така търсят апартаменти и търговски площи в целия район. Пространството, което жителите разбират и преживяват всяка година все повече като едно цяло, е нереалистично разделено между две държави.

В това отношение самата граница представлява край, прекъсване на пространството, както в очите на Съюза, така и на страната. Това обаче противоречи на интуитивното усещане на хората, живеещи тук, които не виждат границата като край, а като специфично пространство – и дори идентичност – което предлага уникален, разнообразен и богат живот – но е необходимо да се знае как да се живее в него . За да може това знание да не е само индивидуален въпрос, а да е достъпно за всички, които живеят тук или посещават това място, и да е установен процес, въз основа на който бихме могли да формираме общи институции, градоустройство, училищна и здравна система, които да ни позволят да изградим обща инфраструктура, и да ни е от полза да организираме концерт на границата или да построим сграда там, все пак трябва да установим това гранично пространство или по-точно – да го измислим. Какво имам предвид под това?

Да вземем един банален пример: пиша докторската си дисертация в библиотеката в Нова Горица, но ми трябва литература от библиотеката от другата страна на границата. Докато продължавам да пиша там и батерията ми се изтощава, разбирам, че контактът е с различен стандарт и следователно не мога да заредя компютъра. Контактът ме е превърнал в чужденец. Но ако имах адаптер, щях да мога да се придвижвам с компютъра без притеснения, защото всеки контакт щеше да е подходящ. Адаптерът щеше да превърне две стаи в една. А ако всеки винаги имаше адаптер в джоба си, бавно щяхме да забравим, че има две различни системи контакти.

В този смисъл адаптерът (дължа идеята на Антон Шпакапан, Лука Чинагла и Ева Сушник, които разработиха концепцията преди мен) е метафора за създаването на трансгранично пространство. Това е утвърдена идея, която помага да се преодолеят граничните ограничения. Такива адаптери са не само технически изобретения, но и социални, правни и други изобретения. При липсата на решения отгоре, такива адаптери се изобретяват на местно ниво.

И районът на Горица не е единствена в това отношение. В Европа има около 35 такива трансгранични близнаци, като добра половина от тях са в зоната, която е вътрешна граница в Европейския съюз. През последните десетилетия те бързо изобретяват начини за съвместен живот на местно ниво. Това беше и една от причините за проекта „Трансгранична лаборатория“, който започнах преди година и половина заедно с колеги от германско-полския окръг Франкфурт на Одер-Шлубице и естонско-латвийския окръг Валга-Валка. При преодоляването на границата и интегрирането с другата страна трябва да играе роля изобретателността, защото се движим в една неразработена територия, в една новооткрита зона на „страната между“, която все още няма установен начин на съществуване. Свързването с други градове, с други хора, групи, организации и институции чрез процеса на взаимно обучение формира набор от знания, които улесняват придвижването в това неопределено пространство. Лабораторията не е случаен етикет: както в лабораториите чрез определени процеси и експерименти стигаме до общи знания, така и в трансграничните побратимени градове се учим да формираме функционални трансгранични общности и да споделяме тези знания с другите. Наборът от тези знания, адаптерите, би могъл да се превърне в европейска политика, която да позволи интегрирането на граничните територии в нея и по този начин да обърне процесите на периферизация. Ако самата структура на националната държава, която се върти около столицата, създава периферия в периферията си, то сега Европа на практика изобретява себе си в периферията – местните трансгранични институции се превръщат де факто в европейски институции, защото, макар и местни, те излизат извън рамките на самите национални държави. Европа ще се възроди в периферията.

Несъмнено една от причините национализмът и шовинизмът да се завръщат толкова настойчиво в обществения дискурс е именно липсата на положителни примери за европейска интеграция. Европейският съюз често се отъждествява с богатите, образовани и „космополитни“ прослойки на големите градски центрове, докато извън тях се предполага, че е изоставена нация, която вече е лишена от своята национална държава. Ето защо е важно да се утвърди Европа в периферните, пограничните райони, да се приеме сериозно задачата за обединяване на Европа и да се измисли тя тук. Ние не трябва да носим Европа тук, ние трябва да я практикуваме тук, а Европа трябва да пренесе нашите местни практики на равнището на Съюза.

От самото начало считаме, че това е основната мисия на проекта „Нова Горица-Горица 2025 – Европейска столица на културата“. Той трябва да бъде ориентиран към проблемите и чрез културна ангажираност да установи и представи практики за създаване на трансгранична общност, която да помогне на други подобни градове и да облекчи онези райони, които понастоящем се борят със затворени и строго охранявани граници. Ако програмата на Европейската столица на културата е толкова красива и вълнуваща, колкото е, но не успеем да постигнем това, то Европейската столица на културата няма да бъде истински успех.

[1] И разни малки странности, като например постановлението, според което всички жители на Италия трябва да имат автомобил, регистриран в Италия, което означава смяна на всички документи, ако се преместя двеста метра по-на запад; или одисеята, през която преминава едно писмо, когато трябва да мине от пощата в Нова Горица през Любляна и Флоренция, за да стигне до пощата в Горица.

Статията е част от поредицата „Нова Горица 2025“, която се фокусира върху пространственото развитие на Нова Горица. Поредицата в критичния период на подготовката на проекта „Европейска столица на културата“ GO! 2025 се редактира от архитект Ева Сушник в сътрудничество с редакторите на списание Outsider.

Снимка: (източник: Cross-border Talks)

Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram!