Серджу Мишкою: Идеята за малък българо-румънски Шенген трябва да се обмисли сериозно
Интервю с румънски експерт по външна политика относно българо-румънските отношения и конкретните възможности за сътрудничество между двете страни непосредствено след отрицателния вот за присъединяването на Румъния и България към Шенген
Владимир Митев, Мостът на приятелството, 14 декември 2022 г.
Серджу Мишкою от Центъра за европейски изследвания към университета “Бабеш-Бояй” разговаря с “Моста на приятелството” по повод отрицателния вот за присъединяване на Румъния и България към Шенгенското пространство. Той смята, че причините за този отказ са свързани главно с вътрешната политика на Австрия. Обсъдихме също така отделянето на България от Румъния – доколко то е възможно и дали ще бъде полезно, какво могат да направят двете страни, за да укрепят своята групова държава, и идеята за малък румънско-български Шенген. Мишкою смята, че идеята има своите предимства. Малкият Шенген ще бъде от полза за транспортните компании, румънските туристи, но и ще демонстрира “европейския дух” на двете страни.
Господин Мишкою, първо, какви са причините за отрицателния вот за присъединяването на Румъния и България към Шенген? Румъния или румънците реагираха главно по геополитически причини – видяха дългата ръка на Путин зад това вето. Доколко обаче причините са наистина геополитически?
Да, можем да кажем, че причините са по-скоро свързани с вътрешнополитическата динамика в Австрия. Смятам, че това е основното обяснение, което трябва да подчертаем отвъд всеки друг вид обяснение, което със сигурност може да допринесе за разбирането на реалността, но не я изчерпва. Напротив, най-подходящото обяснение е това, което е свързано със случващото се вътре в Австрия. Имаме управляваща партия в Австрия, член на Европейската народна партия, с ръководна група, която е възприела консервативна дясна идеология и е в същата партия. Във вътрешен план имаме опозиционна фракция, която е по-скоро християндемократическа и е много проевропейска. Освен това тази партия като цяло е в управлението с еколозите, а социалдемократите са в опозиция. И двете фракции, както на еколозите, така и на социалдемократите, са проевропейски настроени. С наближаването на изборите в Австрия това разположение на силите принуждава консервативната десница да се стреми да избегне доминирането на крайната десница, за да не се конкурира с други политически сили от тази твърда дясна линия, да приеме каквато и да е стратегия, всякакъв вид дискурс, който засилва по-скоро протекционистката и суверенистична логика – логиката на защита на австрийските национални интереси. И смятам, че именно в тази светлина трябва да се разглежда решението на австрийския канцлер и неговия министър на вътрешните работи да превърнат присъединяването на Румъния и България към Шенгенското пространство във въпрос на политическо оцеляване. Знам, че звучи пресилено, но до известна степен този въпрос, представен по убедителен начин пред вътрешната политическа общественост от управляващата партия, но също и пред все по-консервативната австрийска общественост, има определено значение и позволява на тази група да се опита да остане в правителството при трудни политически условия. Същият дискурс не може да бъде приложен към Хърватия по причини, свързани с общата култура и цивилизация, тъй като хърватите се смятат за много по-близки до тази австрийска област, тъй като са католици и са продукт на дългосрочната намеса на Хабсбургската империя в Западните Балкани. Тази позиция на Австрия не би могла да бъде мотивирана в посока на изключване на Хърватия. Именно включването на Хърватия и изключването на Румъния и България даде сигнал за съгласуваността на проектираната европейска цивилизация, доминирана от Западната църква, доминирана от вярвания и обичаи, свързани с MittelEuropa.
Изключени са балканските страни Румъния и България. По някакъв начин този двоен факт – включването на Хърватия и изключването на Румъния и България – е част от продължението на мисленето на австрийската дясноконсервативна политическа управляваща класа, според която трябва да подредим малко Европа и да се доближим до тези, които са подобни на нас и които трябва да бъдат включени в това цивилизационно пространство. Мисля, че всички други обяснения, освен това, го подкрепят, може би го допълват, но това е основното обяснение.
Част от медийното разочарование на румънците вечерта на гласуването и през следващите дни беше насочено към България, защото “българите” не били искали да има разделено гласуване за всяка страна относно Шенген. Дори министър-председателят Чука заяви, че трябва да се анализира вариантът за отделяне. До каква степен е възможно отделянето на Румъния от България и до каква степен е желателно?
Възможно е. Видяхме как Холандия, която гласува много опортюнистично против, се аргументира, че не иска България да се присъедини към Шенгенското пространство, но не и Румъния. Това е причината, поради която румънската политическа класа иска да се откъсне от България, и това отново отговаря на една стара румънска мания, че има, да кажем, по-дълбока европейска интеграция, по-развито членство в европейското пространство за румънците, отколкото за българите. И че тази постоянна връзка с България и с Балканите като цяло носи вреди на Румъния. От прагматична гледна точка, разбира се, Нидерландия намери причина да разреши този вътрешен натиск и имаше съпротива срещу гласуването в полза на присъединяването, но вероятно е много по-разумно, както от стратегическа, така и от идеологическа гледна точка, тези две страни, Румъния и България, които бяха приети в Европейския съюз по едно и също време, да създадат общ блок, да представят своята позиция заедно и да покажат, че в крайна сметка геополитическият риск от невключване в Шенгенското пространство е по-голям от риска от включване.
Точно това си струва да се попита: българите и румънците вървят заедно от дълго време, поне от 15 години, ако не и повече. Защо не полагат повече усилия да правят нещата заедно? Да се опознаят? Да приемат, че са заедно? Изглежда, че сме пакет или двойка, в която няма много много любов между субектите и винаги се търси откъсване, а не инициативи за свързаност.
Обясненията са доста ясни. От културно-историческа гледна точка както Румъния, така и България са излезли извън пределите на непосредственото си съседство. Румъния се е насочила към френскоговорящия свят. Добрите отношения с Франция през XIX в. – културен модел. България в по-голяма степен се проектира в немскоезичната или рускоезичната зона. Нито една от тези две страни не е имала привилегировани партньорски отношения с държавите в непосредствено съседство, т.е. Румъния с Унгария, България с Гърция, например. Там също няма брак от какъвто и да било цвят и затова би било донякъде изненадващо, исторически погледнато, тези две страни, които са имали и териториални спорове за Добруджа, например, да имат много, много близки отношения. От друга страна, учудващо е, че от прагматична гледна точка политическите елити в Букурещ и София не са се опитали да сближат стратегически двете страни, за да създадат блок, който да е по-силен заедно, отколкото всяка поотделно. Това е изумително. Това е така, защото Румъния винаги се е вписвала в логиката на Западна Европа. Тя копнееше и да бъде част от Централна Европа, където всъщност не беше легитимно приета. Вишеградската група и други групи я изпратиха на Балканите, към които ние принадлежим повече, отколкото към централноевропейското пространство. И това породи още по-голямо разочарование, тъй като винаги искахме да не се идентифицираме с балканската периферия. В случая с България е налице дълбока неяснота на самия вектор на международната политика, породен от натиска, идващ от различни страни. Съществува връзка със славянската православна област и Русия. Съществува и културна и историческа близост със Запада. Разбира се, тази неопределеност означава също, че теоретично погледнато, има по-голяма отвореност към евентуален стратегически съюз, блок с Румъния, но също така и нежелание за ефективност на подобен подход.
Какво могат да направят двете страни, за да се възползват максимално от това, че са в пакет?
Те трябва да се съсредоточат много повече, да се опитат наистина да създадат различни механизми за сътрудничество и за утвърждаване на обща идентичност; в същото време да играят геополитически много по-умно. Например по отношение на Австрия, Швеция, Нидерландия или други страни, които повече или по-малко официално са враждебно настроени към разширяването на Шенгенското пространство към двете страни, съгласуваното лобиране, съвместните или отделни канали могат да се използват много по-внимателно. Например там, където България има определено влияние, където има специалисти, давам пример с изтъкнати учени или дори в политическата или бизнес сферата, хора от български произход от определена държава, те могат да бъдат използвани от двете страни за лобиране. Същото трябва да се случи и с Румъния, на реципрочна основа. Считам, че стратегия, при която да поканим в Букурещ и София например видни членове на парламенти от държави, които не подкрепят присъединяването на двете страни към Шенгенското пространство, по един синергичен начин, показвайки им, че има обща воля за интегриране, би работила много по-убедително, отколкото да разглеждаме двете досиета поотделно.
През последните дни в интернет се появиха анкети и в двете страни, в които се призовава за малък Шенген между Румъния и България, а Съюзът на румънските автомобилни превозвачи също призова румънското правителство да премахне граничния контрол с България. Как гледате на идеята за мини Шенген, която има няколко измерения, свързани с процедури, процедурни и правни, но има и измерение, може би геополитическо и т.н.?
Ако тази инициатива се осъществи, тя ще направи невъзможно разделянето на двете досиета за присъединяване към Шенген, но ще покаже още веднъж, че има обща воля за интеграция и общи механизми за наблюдение, точно това, което предполага Шенген. И второ, това ще бъде от голяма полза за превозвачите, за трафика на пътуващите между двете страни, например румънските туристи, които прекарват лятната си ваканция в Гърция, и т.н. Смятам, че тази инициатива трябва да бъде сериозно обмислена, тъй като тя действително ще донесе ползи. Тя трябва да бъде представена по някакъв начин като пряко свързана с усилията на двете страни за интегриране в Шенген и в същото време трябва да бъде продадена като стъпка към присъединяване към Шенген, показвайки колко голяма е солидарността между двете страни и че е възможно да се премахне доста твърдата и дебела граница, разделяща двете страни.
Дали това сътрудничество за малкия Шенген означава приемане на периферния статут на двете страни или, напротив, е силна стъпка към Европейския съюз, към културата, към европейското, така да се каже?
Мисля, че това е по-скоро стремеж към култура на европеизъм. Тъй като маргиналните пространства никога не се събират заедно, те са в конфликт и са маргинални, защото зависят от централните пространства. Именно този мини Шенген между Румъния и България би показал, че тази зона не е маргинална. Това е зона, която може да бъде оперативно интегрирана вътрешно, а това означава, че са налице всички механизми за интегрирането на тази зона в по-голямото Шенгенско пространство.
Снимка: Серджу Мишкою (източник: YouTube)
Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram!
About The Author
