Юлиян Мареш: Балканите нямат култура на сътрудничество, но имат особена енергия за възраждане, която трябва да използваме

Юлиан Мареш е градски управител на град Фиербинци-Търг и председател на Balkan Development Support, организация, която развива човешките отношения между румънци и черногорци. Той разговаря с блога “Мостът на приятелството”, за да предложи поглед отвъд клишетата върху международните отношения в Южна Европа.

Господин Мареш, Вие участвате в организация, която насърчава румъно-черногорските отношения. Какви са съображенията или критериите на румънската външна политика по отношение на Западните Балкани и Черна гора? Какво се стреми да постигне Румъния в тази област, какво възприема като опасност и какво като постижение?

Нашата организация се нарича Balkan Development Support и е неправителствена асоциация, създадена от приятели от Румъния и Черна гора. Нямаме изричната цел да насърчаваме румънско-черногорските отношения, но това се случва встрани от нашите цели. Основахме тази асоциация… по някакъв начин, за да компенсираме недостатъчното участие на правителствените организации, както сме чувствали и наблюдавали многократно. По устав нашата асоциация има за цел двустранно сътрудничество, но на ниво местни общности, където има реална нужда от напредък в икономически, образователен и културен план. Не само между Румъния и Черна гора, но и между всички балкански държави. 

Що се отнася до реперите на външната политика на Румъния към Западните Балкани, по-специално по отношение на Черна гора, мога да имам само мнението на външен наблюдател, в качеството си на който мога да кажа, че Румъния не се стреми да постигне много в тази област, тъй като се ограничава до това да има един икономически съветник, който едновременно отговаря за представянето на румънските интереси в четири държави. Нереалистично е да се смята, че някой може да се справи при тези условия. Унгария има двама икономически съветници само в Черна гора, за разлика от Румъния, която има един, отговарящ за четири държави в региона.

Ако трябва да подкрепя мнението си с допълнителен аргумент, бих добавил, че всички предложения за проекти и сътрудничество, които нашата асоциация е изпратила до румънските и черногорските власти през последните три години, са останали без отговор.

От друга страна, забелязахме, че румънското посолство в Подгорица е станало много по-активно през последните две години, тъй като там има нови хора, изпратени от МВнР, нов посланик, нов министерски съветник…

Това, което той възприема като опасност, и това, което възприема като постижение… отново говоря като външен наблюдател: опасността е същата, която възприема целият Европейски съюз, имам предвид руското влияние, от тази гледна точка Черна гора е особен случай. Що се отнася до постиженията, не знам за някакви забележителни такива в резултат на участието на Румъния в региона на Западните Балкани, така че не мисля, че това е нещо, което трябва да се възприема.

До каква степен външната политика на Румъния се води от същите критерии и съображения, когато става въпрос за Турция? Наскоро Турция се превърна в посредник между „Запада“ и „Изтока“ на фона на стратегическата си двусмисленост. Какво означава този неин подход за Румъния? Дали самата Румъния ще стане по-двусмислена, тъй като развива отношения с държави, които са западни с нюанси или са дори двусмислени в геополитическия си избор? Какво се стреми да постигне Румъния по отношение на Турция и защо се пази?

Отношенията на Румъния с Турция са несравнимо по-последователни. Ако си спомням правилно, между двете страни има стратегическо партньорство, което е нещо конкретно. Не знам обаче доколко е двусмислена „стратегическата двусмисленост“ на Турция… това е спорно. Тази година бях в Истанбул и мога да кажа без съмнение, че едно е да възприемаш реалността на място, а друго – от разстояние. Например установих, че индустриалните паркове в Истанбул са по-интегрирани с икономиката на Германия и други европейски страни, отколкото в Румъния. Има големи разлики по отношение на обема на доставката на продукти от Турция на европейския пазар, броя на турските инженери, работещи в Европейския съюз, и други подобни аспекти. В Турция със сигурност има стратегическа двусмисленост, но тя е само под формата на външнополитически експерименти. Според мен тя има само относителни резултати, и те са с ограничено въздействие върху икономическата реалност, за която споменах. Ако се върнем за малко към Черна гора, обемът на турските инвестиции в тази балканска държава е забележителен, особено бързината, с която са реализирани.

За да обясня по-добре… освен външния престиж, който президентът Ердоган иска да получи, истинската Турция иска нещо друго – да печели пари. Преброих 14 турски компании, които са подали заявления за участие в търгове за големи пътни инфраструктурни проекти в Румъния, и още 3 турски компании, които се интересуват от участие в изграждането на нови линии на метрото в Букурещ. Смея да твърдя, че в тази ситуация няма двусмислие.

Не мисля, че Румъния може да стане по-неясна в геополитическите си решения, няма такъв риск. Напротив, аз съм на мнение, че румънските правителствени институции, които формулират или участват във външната политика на Румъния, отдавна се намират в комфортна зона и скоро няма да излязат от нея. Изминаха тридесет години от падането на комунистическия режим в Румъния и все още нямаме външнополитически инициативи, които да доведат до възстановяване на областите в света, в които е имало румънско влияние преди 1990 г. Имам предвид Близкия изток, Африка и Южна Америка. Други страни от Централна и Източна Европа се върнаха в тези райони, като имам предвид Полша, Унгария и Чешката република.

Отношенията с Република Молдова са основният регионален вектор на румънската външна политика. Румъния също изглежда подчинвяа на ЕС външната си политика към Кишинев, например чрез така наречената Молдовска платформа (заедно с Германия и Франция), но и чрез други свои дейности. Но в Румъния има и по-популистко течение към Република Молдова, което апелира към румънизма, към братството между хората от двете страни на Прут, а един от неговите представители беше дори Джордж Симион от популистката партия AUR. До каква степен това напрежение между европейския подход и по-автохтонния и националистически/популистки подход към Република Молдова се отричат взаимно и до каква степен се утвърждават взаимно, сякаш са две ръце на едно и също тяло?

Тук нещата са по-различни… всъщност Република Молдова е основният обект на румънската външна политика, което е естествено по много причини. Това, което не е естествено, е да се пренебрегват други теми или да се използват като лост във досието със заглавие „Република Молдова“. Имало е случаи, в които Румъния е поставяла подкрепата си за европейски проекти в Западните Балкани под условие, че в замяна ще получи подкрепа за Република Молдова. Теоретично не е лошо да се водят преговори, но с разсъдък. Не навсякъде и по всяко време е уместно да се позоваваме на специалния статут, който Република Молдова има спрямо Румъния.

В продължение на дълъг период от време румънските интереси спрямо Република Молдова бяха жертвани в името на европейската траектория на тази държава, а Букурещ подкрепяше повече визията на Европейския съюз, отколкото своята собствена. И след всички тези години резултатите от европейския подход са, меко казано, скромни. Реалността е, че западноевропейските държави отдавна имат интереси, които невинаги съвпадат с тези на Румъния по отношение на Република Молдова, която те разглеждат по-скоро като буферна зона между Европейския съюз и Руската федерация. На западните страни от ЕС като Германия, Франция и Нидерландия им отне повече от десетилетие да се убедят, че Кишинев има перспектива за европейска интеграция. И през цялото това време Букурещ се държи меко с Молдова, а самата идея за насърчаване на румънските интереси е самоцензурирана.

Джордж Симион е герой, който се превъплъщава в различни роли и вярвам, че както се е появил, така и ще изчезне. Нека не забравяме, че AUR имаше катастрофални изборни резултати в Република Молдова. Това говори всичко за това колко „успешен“ би бил евентуален националистическо-популистки подход от Румъния, въпреки че съм твърдо убеден, че такова нещо не идва от Румъния, ако изобщо съществува. Като гледам програмата, която AUR прокарва в Румъния, бих казал, че тя изглежда като троянски кон, вдъхновен от Русия, по-скоро кон, който също се опита да премине през Прут, но се удави.

Бих искал да изясня едно нещо: що се отнася до Република Молдова, няма европейски подход, който да е антагонистичен на румънския подход. Дори бих казал, че двете неща никога не са били по-сходни, отколкото сега. Така че напрежението, за което говорите, вече не съществува и в никакъв случай не е било между т.нар. националистическо-популистки (лош) подход и европейски (добър) подход. Ако погледнем 30-те години млада демокрация в Румъния, ще видим, че националистическите партии с екстремистка програма не се харесват на румънците, те издържат само ако запазят електоралните си амбиции в рамките на една ниша, практически в момента, в който се доближат до второ или трето място, те се сриват на изборите.

Вие сте управител на град в географска близост до Букурещ, където се развива административна иновация, препоръчана от Световната банка и Европейската комисия – така наречената „функционална зона“. Какво означава „функционална зона“ на теория и как се прилага на практика за вас? До каква степен това нововъведение дава възможност за регионално взаимодействие, например с административни области в България?

Накратко, функционалната зона е по-малък метрополис, разположен около град, който не е община. Това е нова форма на организация, която Европейската комисия предлага, с цел да се стимулира интегрираното развитие на няколко населени места, обикновено град и околните общини. В общи линии става въпрос за прилагане на единен подход към публичните инвестиционни проекти и дори за обединяване на ресурсите с цел постигане на кумулативен ефект.

Освен че е функционална област, важно е и какво не е. Това не е промяна в административно-териториалното положение на съответните населени места. Това не е радикална стъпка, каквато е появата на метрополисите в други страни. За съжаление в Румъния има нежелание да се направи подобна стъпка напред. Вероятно по политически или предизборни причини те отлагат административното интегриране на малки или по-малки населени места около големите градове в пълноценни столични райони, тъй като това би означавало премахването на десетки, а може би и стотици кметства.

Питате ме дали тази концепция за функционална зона може да се приложи в административното взаимодействие между Румъния и България… на теория – да. Но виждате, че тук се колебаят дали да ги прилагат дори в границите на Румъния, така че … има да се извърви дълъг път, преди да имаме румънско-български функционални зони. Мога честно да ви кажа, че си мислех за това през лятото, когато пътувах до Балчик и минах през Вама Веке. Порази ме фактът, че пейзажът от румънска и българска страна е почти еднакъв, включително модерните му елементи, като например вятърните турбини, които се намират и в двете страни. Но има разлики в развитието на инфраструктурата, има разлики в силата на потребителите, в разпространението на стоките на пазара. Всички тези различия могат да бъдат преодолени в полза и на двете страни. 

В нашата част на Европа се очертава сближаване между Полша и Украйна, от една страна, и Русия и Турция, от друга. Как виждате сегашното състояние на румънско-българските отношения в този контекст? До каква степен двете страни разполагат с инфраструктурата за задълбочаване на отношенията в момент, когато вероятно едва отскоро разглеждат въпроса за взаимно отваряне и преодоляване на изолираното мислене?

Сближаването на Полша и Украйна е сигурно и вярвам, че ще доведе до грандиозно развитие в дългосрочен план. Но аз не вярвам в сближаването на Турция и Русия. То тече само по конюнктурни въпроси. Обхватът на турската външна и икономическа политика е достатъчно широк. Едно сближаване с Русия по-скоро би объркало Анкара, отколкото да ѝ помогне. Освен това Русия има много вътрешни проблеми, каквито Турция няма. Между двете страни има твърде много различия, за да може предполагаемото турско-руско сближаване да бъде реалистично.

Въпреки това отбелязвам идеята за изолирано мислене, за която говорите. Тя съществува. И тя ще продължи да съществува. Знаете, че духът на сътрудничество не е много характерен за балканския регион по един истински или устойчив начин. Не разполагаме с това историческо упражнение. И мисля, че това се усложнява от примера, който Турция дава в региона и който е точно пример за изолирано мислене, ако мога така да се изразя. В логиката на държавната политика, която Анкара води сега, Турция може да бъде само сама и над всички останали.

Съществува изкушението да се копира това, което Турция прави и как го прави, като се пренебрегва фактът, че по-малките или по-слабо развитите страни не разполагат с всички ресурси от всякакъв вид, с които разполага Турция, особено с човешки ресурси и ноу-хау. По отношение на последното съм на мнение, че Румъния и България имат дефицит на ноу-хау, в смисъл на ефективно използване на натрупаните с времето знания и ценния човешки ресурс.

Убеден съм, че сътрудничеството между Румъния и България и съответно между България и Румъния трябва да се развива. Напоследък забелязвам някои инициативи за активизиране на диалога, но те са закъснели и не изглежда да са нещо повече от тактично проучване на интереса, който е или не е от двете страни. Искам да кажа… че все още има дълъг път, както казват в Румъния.

Знаете ли, иска ми се да кажа, че в Румъния и България сме специалисти в това да виждаме нещата по-тъмни, отколкото са в действителност, а някои дори по-бели, отколкото са в действителност. Трябва да осъзнаем, че и в двете страни в различна степен и с различни нюанси има твърде много политици, които са щастливи да се излагат. За съжаление общественото мнение и в двете страни се влияе от всякакви истории и мистификации, което ни пречи да осъзнаем скоростта, с която се променят или се готвят да се променят нещата в други части на Европа. След като изоставаме, рискуваме да увеличим разликата, вместо да я намалим.

Румъния има традиционни приятелски отношения със Сърбия, които имат историческа основа в различни епохи. Напоследък обаче изглежда, че Сърбия се насочва към западни конкуренти като Русия и Китай, докато от евроатлантическа гледна точка България се очертава като регионален съюзник. Как се гледа на това развитие в Румъния? Не трябва ли България и българите да бъдат по-отворени към румънците? А не биха ли могли България и Румъния заедно да изиграят положителна роля за Сърбия при сегашните обстоятелства?

… Имате твърде високи въпроси за мен. Аз казвам да видим нещата от гледната точка на обикновените хора.

Сблъсквал съм се с парадоксални ситуации, като например когато мои сръбски приятели от години са в Букурещ като служители на мултинационални компании от Западна Европа, от които получават заплати, много по-високи от тези, които биха могли да получат в Сърбия, и въпреки доказателствата често критикуват Запада и Европейския съюз. Не мога да разбера такова отношение.

Никой не може да изиграе по-положителна роля за Сърбия от самата Сърбия. Засега реалността на терен в Сърбия говори друго.

От моя гледна точка външната политика, която Сърбия води сега и е водила през последните десет години, е просто лошо копие на шампионската позиция, която Югославия имаше в движението на необвързаните страни. Разбирам, че Сърбия е претърпяла травма от бомбардировките на НАТО, но също така не виждам, че политическите лидери, които сръбският народ по-късно избра, биха искали да намерят начини да излекуват тази травма. Имах възможност да проуча какво се е случило преди бомбардировките и голяма част от вината все още се носи от сръбските политици, разбира се, не само от тях. Ако всичко това е било геополитически капан, както твърдят някои, че Сърбия е била измамена, предадена… то тогава това е капан, в който се е скочило стремглаво и без оглед на последствията.

Без да се съобразява с последствията за себе си, Сърбия или другите държави от бивша Югославия. Това, което вярвам, е, че Сърбия уби Югославия и уби духа, който създаде югославската федерация. Във всички републики, включени във федерацията, имаше отговорни лица, които до последния момент се надяваха, че Югославия ще се запази, и се бореха за това, но те бяха твърде малко в сравнение с отговорните лица в Сърбия, които забиха пирони в ковчега на федерацията.

Да, Румъния има традиционно приятелство със Сърбия, което има дълбоки исторически корени и се изразява в много големи проекти, осъществени заедно по време на комунистическия период. След 1990 г. обаче пътищата са много различни. Вярвам, че Сърбия може да направи повече, за да почете традиционното си приятелство с Румъния и да не остане само спомен в учебниците по история. Също така смятам, че в днешния стратегически, политически, икономически и културен контекст е по-реалистично да се предложи задълбочаване на румънско-българските и българо-румънските отношения.

Имате опит с българите и други балкански народи – от турците до народите от Западните Балкани. Кое е общото между различните интереси в нашия регион? До каква степен тя разполага с неизползвани ресурси, които нашите държави и общества могат да превърнат в динамика и развитие? Кои са основните пречки пред задълбочаването на регионалните отношения?

Общият знаменател, който трябва да имаме всички в Балканския регион, е да намалим разликата в икономическото развитие със западната част на Европейския съюз. Въпреки това в Румъния и България не съществува сериозна политика в тази насока. Все още имаме фалшивата скромност да избягваме да признаем, че сме изостанали. Добре би било да вземем за пример следвоенна Япония, политическия реализъм, от който започна възстановяването на тази страна.

Освен очевидните ползи, които ще генерира, намаляването на тази разлика е инструмент, от който се нуждаем, за да постигнем втори общ знаменател: утвърждаването ни като блок, като група балкански държави, които са членове на Европейския съюз или НАТО. Балтийските народи имат своята географска солидарност, скандинавците също, а централноевропейците със сигурност я имат, дори и да не е толкова видима.

Въпреки това ние сме заедно на единия край на този свят. Имаме уникална културна идентичност, балканската, от която, убеден съм, могат да произлязат велики неща. Балканската енергия е особена, колко добре би било да я поставим на ясни и общи линии…

Вярвам в трансформиращата сила на културата, вярвам, че от културата могат да произлязат солидни материални неща. Предизвикателството пред нас е да осъзнаем веднъж завинаги и сериозно културната стойност на Балканите, силата на съживяването, която се ражда тук през вековете, и траекториите, по които трябва да насочим усилията си. Това, което казвам, не е утопия, то е в нашите правомощия.

Нека започнем от това какво искат хората. Това, което видях в България, Румъния, Сърбия, Черна гора… е жаждата на хората за по-добро. Виждал съм нуждата им от надежда. Виждал съм безнадеждността на мнозина. Когато човек със сълзи на очи ви разказва за страната си и за живота си в нея, това е много по-ценно от думите на политиците. Казвам: нека направим така, че да е по-добре за всички нас на Балканите. 

Снимка: Юлиян Мареш (източник: Юлиян Мареш)

Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram!

About The Author