От решаващо значение е хората в Стара Загора да получат реални, осезаеми възможности, а не само абстрактни обещания
Комуникацията за справедливия преход в региона е слаба, казва координиращият мениджър на Европейския иновационен хъб „Загоре“
Малгожата Кулбачевска-Фигат, Владимир Митев
Г-жа Румяна Грозева е доктор по икономика от Института за икономически изследвания на Българската академия на науките. Докторантурата й надгражда магистърската й степен от Университета за национално и световно стопанство, София. Тя има 7-годишен опит в публичната администрация. От 2008 г. е изпълнителен директор на Агенцията за регионално развитие – Стара Загора. От 2018 г. е член на Съвета на директорите на Индустриална зона „Загоре“. От април 2021 г. е координиращ мениджър на Европейския иновационен хъб „Загоре“. Преподавател е в Софийския университет и в Тракийския университет.
Малгожата Кулбачевска-Фигат: Госпожо Грозева, като човек, който живее в Стара Загора, можете ли да ни кажете от колко време живеете тук и как се е променила Стара Загора през последните няколко десетилетия? Защото, макар справедливия преход тепърва да започва, последните десетилетия бяха време на промени за България на много места.
В Стара Загора преходът, за който говорите, всъщност не е започнал, защото мините и електроцентралите работят почти на пълни обороти. Възможно е жителите на региона да са се променили през последните две години. Но като цяло не бих казала, че такъв преход е започнал. Няма много хора, които да са уволнени. Няма хора, които да са усетили промяна в заплатите си. Те продължават да работят и да получават заплатите, с които са се съгласили. Така че, ако ще има някаква промяна, тя ще бъде в региона.
Много хора, обикновени хора, специалисти на ръководни позиции в региона предвиждат голям катаклизъм. Те казват, че регионът ще бъде засегнат по различни начини. Но нека кажем, че ще бъдат засегнати поне 10 000 души и техните семейства. Те казват, че ще загубят работата си. Ще излязат на улицата и това ще предизвика сериозен катаклизъм.
В същото време се полагат специални усилия за създаване на индустриални зони, за привличане на инвеститори, особено в областта на зелената енергия, за да могат тези хора лесно да бъдат обучени и да заемат други позиции в други компании. От друга страна, голяма част от тях , в тези малки населени места, имат собствена земя, имат села, в които отглеждат животни, зеленчуци, и аз лично смятам, че това може да бъде добър вариант да бъдат насърчени да развиват това производство, така че да могат да се изхранват като малък бизнес и да печелят собствени пари.
Не съм чувала за много хора, които да работят в тази посока, но аз лично смятам, че това би могло да бъде добра идея.
А от вашата гледна точка като човек, който живее тук, вижда ли се, че се развиват и други икономически сектори, че тук се произвежда и нещо друго, не само енергия?
Да, разбира се. В недалечното минало, в началото на прехода, за който стана дума в предишния въпрос, Старозагорският регион имаше силно диверсифицирана икономика. В същото време той разви клъстерна структура, известна като държавни икономически обединения, обхващащи различни отрасли и селското стопанство.
Днес някои от тези отрасли продължават да се развиват в региона – Особено в Стара Загора, но мога да ви дам за пример и град Казанлък. Съществуват и модерни продукти, които са разработени през последните години.
Тези производства обаче не са достатъчно големи, за да осигурят заетост на всички хора, които са разчитали на работата си в енергийния сектор. Те създават работни места, но не в мащаб, който да отговаря на всички нужди.
Основният въпрос е как тези хора ще продължат професионалния си път. За мен главната задача, която трябва да се постави на първо място, е активният диалог с тях, да ги изслушаме – да обсъдим възможностите, да разберем притесненията им и да предложим ясни решения за тяхното бъдеще
Да ги изслушаме и в даден момент – и мисля, че това започна да се случва през последните две години – да им помогнем да приемат и разберат, че наистина ще могат да продължат да работят.
Защото, независимо от протестите им – като например при блокирането на магистралата през 2023 г. (предполагам, че сте чули за това) – тези хора категорично отказаха да приемат, че има възможност да продължат да работят в други сектори и предприятия или в рамките на преструктурирането на минно-енергийния комплекс.
Въпреки това през последните години смятам, че има напредък в тази насока, и мисля, че самите те започват да обмислят бъдещето си извън мините и енергийния сектор.
Интересуват ли се хората тук от започване на собствен бизнес?
Не мога да кажа. Това, което ми прави впечатление и което засяга ситуацията в цялата страна, е, че хората се страхуват да започнат собствен бизнес, особено малък, поради политическата нестабилност. Защото голяма част от тяхната увереност е, че нищо не се случва без някакво разрешение отгоре, без някой, който има властта в момента да ти даде благословията си. Също така, според мен, защото тежките административни процедури са прекалено тежки в някои сектори на услугите, които са най-лесни за започване на бизнес. За мен в България хората нямат инстинкта, когато загубят работата си, веднага да се запитат: „Какво мога да направя? Как мога да развия собствен малък бизнес?”
Ако отделяме специално внимание на хората, работещи в миннодобивния и енергийния комплекс, значителна част от тях са там от десетилетия, спазвайки ежедневните процедури и правила, защитени от колективния трудов договор. Този начин на мислене е далеч от предприемачеството.
По време на протестите гласове от средите на самите протестиращи повториха това мнение.
Ето какво мисля аз. Мисля, че дългосрочното съществуване на комплекса „Марица Изток“, в който сме тук, има израз: „Миньорът е моят баща, миньорът ще бъда и аз“. Това е в кръга на настоящето, но то отразява психологията на тези хора. И това вече е проблем на поколенията.
Бихте ли казали, че хората тук са наясно, че мините няма да продължат да работят дълго време по икономически причини, или в обществото има надежда, че нищо няма да се промени?
И двете. Мисля, че са еднакво разделени. Но все повече хора осъзнават, че въглищната мина ще спре да захранва ТЕЦ-овете и да води до електроенергия и че трябва да намерят начин за себе си. За мен вината за това е на всички хора, които са управлявали държавата през последните поне 10 години.
Лично станах свидетелка как в един момент министърът на енергетиката дойде тук и се обърна към миньорите с думите: „Не, вие ще работите тук и ще копаете, докато има какво да се копае“. Това беше откровена лъжа, защото по същото време България вече беше подписала документи, с които се ангажира с прехода.
Тези хора не са виновни за ситуацията. Те са били заблуждавани и успокоявани в продължение на години. В Стара Загора, а често и в цяла България, всеки избор носи нови политически обещания. През последните години, както знаете, винаги има популистка партия, с кандидати – включително някои международни фигури – които идват и говорят на тези хора срещу Европейския съюз, твърдейки, че България трябва да напусне ЕС само за да запази този енергиен сектор в сегашното му състояние на колапс – без инвестиции в иновации и свързани технологии, както се случва в много други минни компании по света и в ЕС.
Така че тези хора са объркани, според мен. И това е проблем на комуникацията, на държавното, местното и националното управление. Защото преди 10 години беше необходимо да им се обясни, че трябва сами да вземат решение и че ще им бъдат предоставени нови възможности, но сега ситуацията е различна.
Ние изоставаме, но това може да открие цял набор от възможности.
Казаха ни, че в региона не идват никакви инвестиции и дори хората да искат да придобият нови умения, те дори не знаят какви нови умения всъщност биха им осигурили работа. Какви са вашите наблюдения в тази област?
Мисля, че все още е възможно да се върви в правилната посока.
В региона идват инвестиции, но те все още не са достатъчни и, което е по-важно, остават доста фрагментирани. Вместо да се ръководят от ясна визия за развитие, основано на съществуващите ресурси и създаването на клъстери или промишлена симбиоза, те изглеждат донякъде разпръснати и некоординирани.
Същевременно комуникацията също е основен проблем. Дори като журналист ми е трудно да разбера спецификата на новото производство, което се очаква да започне в една от индустриалните зони край Стара Загора – какво точно ще включва и колко работни места ще създаде. Нито местната власт, нито инвеститорите са предоставили ясна информация по този въпрос
Това естествено повдига логичните въпроси: За какво трябва да се преквалифицират или да повишат квалификацията си тези хора? Къде ще работят те? Всяко „ЩЕ“ без ясен план само задълбочава несигурността. През последните 35 години хората са чували много обещания за „ВОЛЯ“, без да видят конкретни действия.
Една от важните стъпки за преодоляване на тази несигурност е картографирането на професиите, уменията и нагласите. Този процес трябва да предостави на властите и инвеститорите ценна информация за един от най-важните ресурси на региона – неговите хора. Разбирането на тази динамика на човешкия капитал е от ключово значение за разработването на целенасочени политики и привличането на инвестиции, които съответстват на реалния потенциал на региона.
Добре. И така, още един въпрос. Хората напускат ли Стара Загора или планират да останат тук? Говоря основно за младото поколение, защото в Румъния сме свидетели, че младите хора напускат въглищните региони.
Да, младите хора напускат Стара Загора, но не мисля, че това е пряко свързано с въглищната индустрия или с комплекса „Марица Изток“. Основната причина е една по-широка национална тенденция – младите хора гравитират към по-големите градове, особено към София.
Съществува значителна разлика между София и останалата част от страната по отношение на начина на живот, разходите за живот и заплатите. Това е национален проблем, а не само регионален, свързан с въгледобивния сектор.
В същото време в световен мащаб се засилва осъзнаването на дългосрочната неефективност на разчитането на изкопаеми горива. Политиките на ЕС и системата за търговия с емисии са само част от уравнението – част, която умело се използва от популистката реторика. Въпреки това има безброй примери по света за закриване на мини и топлоелектрически централи в техния конвенционален вид, като в същото време те са успешно преструктурирани, за да останат ключови двигатели на регионалните икономики.
Предизвикателството не е свързано само със „затварянето“, а с трансформацията. Необходима е правилна стратегия, тези индустрии могат да се развиват, създавайки нови възможности, като същевременно запазват икономическата стабилност за местните общности. В перспектива: възприемайки новите индустрии, те могат да се превърнат в привлекателен център за младите хора, привличайки ги да останат или да се върнат и да допринесат за бъдещето на региона.
А вие, като човек, който живее тук, можете ли да си представите, че след 15 години тук ще има водородна долина?
Аз мечтая за нещо подобно. И вярвам, че регионът има голям потенциал за трансформация, а водородът със сигурност може да бъде част от бъдещето. Въпреки това виждам прехода като по-широк процес, който трябва да се основава на ясна стратегия за индустриална диверсификация и устойчиво икономическо развитие.
Вместо просто да заменим една доминираща индустрия с друга, ние се нуждаем от добре обмислен подход, който да използва силните страни на региона, съществуващата инфраструктура и човешкия капитал. Индустриалната симбиоза, възобновяемата енергия и модерното производство са само част от възможностите, които биха могли да определят бъдещето на Стара Загора.
В този контекст Агенцията за регионално икономическо развитие на Стара Загора (SZ REDA), с подкрепата на Европейската комисия, разработи стратегическа рамка за диверсификация на регионалната икономика въз основа на съществуващите ресурси. Трите сектора с най-голям потенциал за растеж са идентифицирани като чиста енергия, мехатроника и селско стопанство.
За да приложим тази визия в действие, в момента работим по план за действие и инвестиционен план в пресечната точка на тези три сектора като част от стратегията за научни изследвания и иновации (НИИ) в енергийния сектор.
От решаващо значение е да предоставим на хората реални, осезаеми възможности – а не само абстрактни обещания.
Предизвикателството не е свързано само с икономическото преструктуриране, но и с промяна на начина на мислене. Много хора са работили в енергийния сектор в продължение на десетилетия, като често са вярвали, че това е единственият им професионален път. Ако осигурим ясни перспективи, подходящо обучение и подкрепа, съм убеден, че те ще приемат промяната и ще допринесат за модернизацията на региона.
Концепцията за справедлив преход включва не само промени в структурата на работещата икономика, но и известна автономия за хората. Хората трябва да имат думата за това, което се случва в техните региони. Това е визията.
А виждате ли нещо подобно тук, на място, например под формата на местни неправителствени организации, създадени от местните хора, или активни граждани, които говорят открито за проблемите, с които се сблъскват?
Тук говорим за ролята на местните общности. Мисля, че в тази посока може да се направи много повече.
Добре. Общината може би инициира нещо в тази посока?
Има известно раздвижване от страна на някои отдели в общината, но усилията остават разпокъсани и изолирани. Вместо да надграждат върху минали постижения, тези действия често изглежда правят крачка назад, като поставят цели, които пораждат повече въпроси, отколкото отговори. Тази липса на координация не позволява да се постигне необходимия импулс за реален напредък и оставя много заинтересовани страни несигурни относно посоката на прехода.
Владимир Митев: Доколкото ми е известно, справедливият преход се решава на ниво подкомитети на заинтересованите страни. Но комуникацията на тези подкомитети не е много видима или не достига много до хората. Какво точно решават те, какво обсъждат?
Да, на национално ниво беше взето такова решение за създаване на такъв комитет и той беше структуриран, като беше отпуснато известно първоначално финансиране. Като член на този комитет, аз го виждам като единствената пряка връзка между националните власти и местните заинтересовани страни – платформа за диалог за това какво трябва да се направи и как местните общности си представят прехода.
Въпреки това остава предизвикателството да се гарантира, че този диалог ще се превърне в конкретни действия. Комитетът трябва не само да съществува, но и да работи активно с хората, да комуникира ясно и да предлага конкретни решения. Това, което липсваше досега, е ясен, структуриран план, който да даде на хората увереност за тяхното бъдеще – независимо дали това означава възможности за преквалификация, финансова подкрепа за нови предприятия или пътища за ранно пенсиониране. Без подобна яснота несигурността продължава, а общностите остават в състояние на колебание, а не на адаптация.
Сега обаче има структурирана годишна работна програма, която очертава кога и какви възможности за финансиране ще бъдат налични, което осигурява определено ниво на яснота. Въпреки че има забавяния, се полагат усилия за наваксване. Основното предизвикателство сега е да се гарантира, че тази информация достига ефективно до местните общности и че те са подкрепени в достъпа до тези възможности. Необходима е по-активна ангажираност, за да се преодолее пропастта между планирането и реалното въздействие на място
Разговарят ли бизнесът и синдикатите помежду си?
Да, разговарят. Всъщност синдикатите са съществена част от този диалог, както и в много други сектори, където бизнесът и правителството си взаимодействат на национално равнище. Без този диалог нещата просто няма да се получат – не би било реалистично да се върви напред без активното участие на всички заинтересовани страни.
Дълго време всички тези опити – независимо дали от страна на НПО, журналисти или местни власти – да се проведе открита дискусия с хората срещаха силна съпротива. Причината е проста: в продължение на години хората са били заблуждавани, че начинът им на живот може да остане непроменен.
Ако преди две години ги бяхте попитали какво ще правят, когато мините „затворят“, те щяха да „хвърлят камъни“ по вас – защото за тях дори фразата „когато мините затворят“ не беше възможност, а заплаха. Мисля, че нещата започнаха да се променят през последните години, но мога да кажа със сигурност, че преди две години начинът на мислене беше съвсем различен.
Дори предаването ни за „Зелената сделка“ по Радио “Стара Загора”, в което участвахте, предизвика силна реакция. Някои от материалите, които публикувахме по темата, получиха наистина остри коментари. Хората ни наричаха „зелени терористи“ и т.н.
Снимка: Румяна Грозева (източник: Трансгранични разговори)
Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram! A тук е англоезичният му нюзлетър в Substack!
About The Author
