Дребнобуржоазната утопия на Калин Джорджеску
Отвъд реториката и психологическото профилиране трябва да разберем по-добре социалните сили, които подкрепят Джорджеску и се възползват от неговия възход. В този съюз на лишени от права елити, които искат да завземат политическата власт, можем да открием същността на политическия проект на националистическата десница. И тук откриваме и източника на противоотровата: противоречието между реалните проблеми на обикновените хора, които гласуват за Джорджеску, и класовите интереси на елитите, които той представлява. Дребнобуржоазната утопия на човек с четвърт милион в банката не е антисистемната алтернатива, от която се нуждае най-бедната и най-неравноправна страна в ЕС
Владимир Борцун
След като преди четири години социолозите не успяха да прогнозират възхода на националистическата партия AUR на парламентарните избори, този път те се разминаха с реалността в епични пропорции. Дори букмейкърите не прогнозираха, че първият тур на президентските избори в Румъния миналата неделя ще бъде спечелен от крайнодесния кандидат Калин Джорджеску с почти 23% от гласовете. Ако повторното преброяване на гласовете потвърди тези резултати, на втория тур на 8 декември той ще се изправи срещу друг десен кандидат – Елена Ласкони от неолибералната партия USR. Появил се от нищото, без подкрепата на нито една голяма политическа партия, Джорджеску изненада и разтревожи коментаторите, които сега трескаво се опитват да разяснят тази изборна загадка. Как е било възможно това?
Доминиращите обяснения на либералната десница се фокусират, както обикновено, върху фактори, които в най-добрия случай са второстепенни, по-скоро засилващи явлението, отколкото причинно-следствени – от влиянието на онлайн (TikTok) и религиозните мрежи до предполагаемата намеса на Русия (вероятна, но все още недоказана). По този начин напълно се пропуска ролята, която изиграха за създаването на условия за антисистемния кандидат десните икономически политики от последните три десетилетия: масова приватизация, недостатъчно данъчно облагане на големите състояния, политика на ниски заплати, ерозия на социалните права, недостатъчно финансиране на обществените услуги. За съжаление на румънската демокрация, Ласкони подкрепя точно такива политики. Сякаш Брехт е този, който е казал, че утробата на фашизма е винаги плодородна, докато живеем в капитализма.
Левите коментатори обаче обръщат внимание на тези връзки между неолиберализма и възхода на крайната десница, като изтъкват, че антисистемният вот идва от маргинализирани социални групи. Джорджеску се представи особено добре сред младите хора със средно образование (31%) – социалната категория, която е най-уязвима от несигурния пазар на труда и липсата на достъп до пазара на жилища. Според последните социологически проучвания младите хора са и все по-скептични към демократичната система, като 41% от тях смятат, че трябва да имаме силен лидер, „който да не се притеснява от парламента и изборите“. От 1989 г. насам либералната демокрация върви ръка за ръка с неолибералната икономика, а неуспехът на последната да създаде обещаните стандарти на живот – които означават повече от ръст на БВП – отслаби легитимността и на двете. Сравнително ниската степен на подкрепа за демокрацията не може да бъде изолирана от народното недоволство от настоящите материални условия и хроничното отчаяние от тяхното подобряване. Хората са разочаровани не само от настоящето, но и от бъдещето, което допълнително засилва апетита за радикални решения.
Освен това Джорджеску спечели над 43% от гласовете на диаспората, съставена предимно от хора, които работят усилено в трудни условия – хора, принудени да емигрират икономически, които са се сблъскали с дискриминация в приемащите ги страни и които може би намират изгубено достойнство в бомбастичния националистически дискурс, обещаващ да направи Румъния „горда и силна“ страна. Това е все по-разпространена тенденция в световен мащаб, но особено в Централна и Източна Европа: икономически разселените мигранти, разочаровани както от родината (която ги е накарала да напуснат), така и от приемащата страна (която не ги приема напълно), виждат в националистическите политици средство, чрез което могат да изразят това разочарование. Основният проблем е социално-икономическото въздействие на капиталистическата реставрация след 1989 г. – брутален процес, който разруши съдби и общности, прогони милиони хора от страната и обрече милиони други на привидно безнадеждна несигурност, която засяга всички аспекти на социалния живот в Румъния – от жилищата до работните места и болниците.
Тези обективни реалности няма как да не се отразят, по различен начин, в общественото мнение. Проучване, проведено преди няколко години, показа, наред с другото, че над 90 % от румънците искат държавата да финансира проекти, които създават работни места, около 80 % искат държавата да инвестира повече в обществени услуги и намаляване на бедността, а 73 % смятат, че държавата трябва да се съобразява повече с нуждите на работниците, отколкото с тези на работодателите. Така че в Румъния има голям ляв електорат, поне по социално-икономическите въпроси. Въпреки това, при липсата на лява партия с широк обществен призив, която да подеме тези теми и да проведе масови кампании около тях (не само в предизборния период, а особено между изборите), част от този електорат ще бъде съблазнен от реакционни „антисистемни“ кандидати, които обещават промяна на статуквото, колкото и неясна и неуместна да е тя.
В същото време обаче популярността на Джорджеску сред народните слоеве не бива да се преувеличава. Въпреки това, повече от 400 000 гласа, получени в диаспората, представляват по-малко от 10 % от румънския електорат в чужбина. Освен това на тези избори беше отбелязана втората най-ниска избирателна активност – около 52 % – от всички президентски избори от 1989 г. насам. С други думи, почти половината от имащите право на глас не бяха вдъхновени от нито един от кандидатите да отидат до урните. Често срещана грешка сред основните политолози и коментатори, включително и много от левите, е също така да се преекспонира ролята на т.нар. леви за възхода на крайната десница. Това е грешка, произтичаща от плуралистичните, либерални допускания за централната роля на изборния акт в капиталистическата демокрация, които пренебрегват структурната и непропорционално голяма власт, която определени социални класи имат над други на икономическо, медийно и политическо равнище.
Изключителната загриженост за профила на избирателите на крайната десница, споделяна в наши дни от по-голямата част от румънската левица, рискува да замъгли класовия характер на тази крайна десница и по-специално на елитите, които я ръководят и/или финансират. От Орбан до Тръмп и от Мелони до Болсонаро, крайната десница, въпреки популистката си и анти-елитна реторика, е политическото средство на определени привилегировани социални групи, които искат да имат по-голямо политическо влияние. Както съм твърдял на друго място, силите на десния популизъм обикновено представляват интересите на онези части от капиталистическите класи, които или се чувстват застрашени от своя хегемонен статут (индустрията за изкопаеми горива), или смятат, че са загубили повече, отколкото са спечелили от неолибералната глобализация (местният капитал в периферните страни). Това е борба за хегемония между съперничещи си фракции на елита. И случаят на Джорджеску не игнорира този глобален феномен, нито може да бъде разбран извън него.
Неговата еклектична идеология и изцепките му по екзотични теми са склонни да замъглят социално-икономическия дневен ред, който предлага. Противно на някои либерални коментари относно предполагаемата непоследователност на неговата социално-икономическа визия, визията на Джорджеску всъщност е по-последователна от тази на повечето кандидати. Неговият манифест не оставя никакво съмнение относно класовите интереси, които иска да насърчава:
„Малката и средната собственост трябва да бъде насърчавана, защитавана и подкрепяна приоритетно. Няма да се налага да се занимаваме с държава-бавачка, която егалитаристично да преразпределя богатството по социалистически модел, а с широкото разпространение на асоциативни форми на производствена собственост (върху земя, инструменти, образователни ресурси) и чрез лесен достъп до евтин капитал. Икономическият успех на суверенистично-дистрибутивна Румъния ще се основава предимно на капитализацията на дребните производители.”
Икономическата визия на Джорджеску всъщност е дребнобуржоазна утопия – страна на дребните и средните предприемачи, на селата и градовете, в която нито работническата класа, нито едрият капитал (румънски или чуждестранен) изглежда имат ясна роля. Това не е безкласовото общество на комунистите, а на една класа – автохтонната дребна буржоазия.
На всичкото отгоре Джорджеску предлага ограничаване на единната данъчна ставка до 10%, включително върху печалбите, реализирани от компаниите (в момента корпоративният данък е 16%), като те ще плащат само 2%, ако имат оборот над 1 млн. евро (макар че не е ясно дали данъкът ще се прилага върху печалбата или върху оборота). Други данъчни облекчения ще бъдат предложени на селскостопанските предприятия. Не знаем как ще бъде покрита възникналата бюджетна дупка, което на практика означава повече икономии. Г-н Джорджеску изрично признава това, когато се застъпва за „незабавно съкращаване на държавния апарат, като се прехвърли (sic) в частния сектор“. Въпреки че държавата ще притежава минимум 51% от „всички природни ресурси, експлоатирани на румънска територия“, те няма да се върнат в публична собственост, а ще продължат да бъдат подчинени на мотива за печалба.
Така, в противовес на желанията на мнозинството от румънските избиратели, а много вероятно и на неговите собствени избиратели, в програмата на Джорджеску не откриваме нищо за увеличаване на заплатите и пенсиите (които все още са сред най-ниските в ЕС); нищо за подобряване на правата на работното място; нищо за регулиране на пазара на недвижими имоти и изграждане на достъпни жилища за хората от улицата; нищо за инфраструктурата, от която Румъния спешно се нуждае; нищо за регулиране на енергийния пазар или на финансовия и банковия пазар, които през последните години реализираха рекордни печалби в Румъния. Това е дясна икономическа програма в услуга на селската и дребната градска буржоазия, която понастоящем не се чувства достатъчно добре представена в политически план.
Миналата пролет Джорджеску беше избран за председател на новосформираната партия „Алианс на предприемачите и земеделците“ (макар че не е ясно дали все още заема този пост). Самоопределянето на партията като „реакция на бизнес общността срещу ненормалния начин на управление на политиците“ улавя дребнобуржоазния характер на предложения от Георгеску политически проект. На структурно ниво дребната буржоазия е социална класа, която се намира между чука и наковалнята: от една страна, работническата класа, която иска по-добри заплати и права; от друга страна, едрият бизнес, който постоянно заплашва да я изтласка от пазара и получава преференциално третиране от държавата. По време на криза обаче, когато малките и средните предприятия затварят, а политическата върхушка не им се притече на помощ, дребната буржоазия се мобилизира политически в реакционна посока, виждайки врагове както в нисшата класа, така и в държавата в услуга на едрия бизнес, откъдето идва и антидържавното измерение на програмата на Джорджеску (и на AUR и USR). Един от клиповете му в TikTok е показателен в това отношение: „Знаете ли колко предприятия се затварят всеки ден? Само в Букурещ 1500 се закриват всеки месец, очевидно всички те са румънски, чуждестранните са корпорации, които пък не плащат данъци и декларират нулева печалба.“ Така че, както правилно се посочва в анализа на GAS,
„идването на власт на Калин Джорджеску и крайната десница се основава на редица обективни явления, като едно от най-важните е експроприацията на дребната и средната буржоазия от транснационалния капитал. Тези буржоазни слоеве, постоянно застрашени от пролетаризация, започват да виждат в буржоазната национална държава преграда пред най-хищническите действия на транснационалния монополен капитал. Те ще подкрепят политически всеки, който предложи серия от интервенционистки и протекционистки мерки, които могат да забавят тяхното лишаване от собственост – а именно това прави крайната десница.“
Разбира се, един политически проект с хегемонистични стремежи не може да разчита на една-единствена социална класа, а на съюз от различни класи и класови фракции. В този случай става дума за коалиция между непривилегированите (особено сред младите и диаспората) и автохтонната дребна буржоазия, но по-точното очертаване на социалния блок, който стои зад Джорджеску, ще отнеме известно време. Засега има анекдотични индикации, че той се ползва и от подкрепата на някои фракции на тайните служби (структури, които са свръхголеми и свръхфинансирани от всички правителства след 1989 г., основен проблем, за който манифестът на Джорджеску не обелва и дума) или на бизнесмени, близки до руския капитал (икономическа връзка, която откриваме и в случая с режима на Орбан).
Но самият Джорджеску има професионален опит, свързан с прозападни правителствени и междуправителствени институции, като Националния център за устойчиво развитие и ООН. Какво тогава обяснява неговата „суверенистка“ реторика? Може би отговорът се разкрива най-ясно в траекторията на съпругата му Кристела Джорджеску, която е твърд поддръжник на неговия политически проект. След 15-годишна кариера в румънския клон на Ситибанк (четвъртата по големина банка в САЩ), където се издига до ранг на вицепрезидент, Кристела Джорджеску прави професионална промяна и сега е дребна бизнесдама в областта на „естественото здраве“. Моментът на промяната изглежда е съвпаднал с решението на банката майка от 2012 г. да намали драстично дейността си в Румъния. Може би промяната в кариерата не е била толкова доброволна, колкото изглежда на пръв поглед. В края на краищата дребната буржоазия подлежи не само на пролетаризиране и понижаване в ранг, но и на вербуване от редиците на понижените членове на компрадорската буржоазия – социалната каста от местни хора, които представляват и посредничат в интересите на чуждестранния едър бизнес. В Полша например възходът на националистическата десница („Право и справедливост“) през последното десетилетие беше подкрепен в значителна степен от банкери компрадори, разгневени, че западните банки майки не предлагат изгодни кредити на местни компании.
Така че, отвъд реториката и психологическото профилиране, трябва да разберем по-добре социалните сили, които подкрепят Джорджеску и могат да се възползват от неговия възход. В този съюз на лишени от права елити, които искат да завземат политическата власт, можем да открием същността на политическия проект на националистическата десница. И тук откриваме и източника на противоотровата: противоречието между реалните проблеми на обикновените хора, които гласуват за Джорджеску, и класовите интереси на елитите, които той представлява. Дребнобуржоазната утопия на човек с четвърт милион в банката не е антисистемната алтернатива, от която се нуждае най-бедната и най-неравноправна страна в ЕС.
Снимка: Отварящата снимка от страницата на Калин Джорджеску, която представя неговата програма (източник)
Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram! A тук е англоезичният му нюзлетър в Substack!
About The Author
