Българите гласуват на изборите през 2024 г. от позицията на нация в европейската периферия
Обещанието на протестите от 2020 г. – „промяна“ в българското общество – остава, но то ще бъде реализирано в условията на силни хегемонистични интереси, които възпрепятстват социалната трансформация
Владимир Митев, transform! europe, 27 май 2024 г.
Политическата динамика в България и контекстът на европейските избори през 2024 г.
През април 2024 г. в София бе сформирано служебно правителство, чиято основна задача е да организира парламентарните и европейските избори в България, които ще се проведат в един и същи ден – 9 юни 2024 г. Служебното правителство се ръководи от Димитър Главчев като министър-председател. В миналото Главчев е бил свързан с партията на бившия дългогодишен български премиер Бойко Борисов ГЕРБ (Граждани за европейско развитие на България, член на Европейската народна партия). Останалите членове на правителството имат различни политически асоциации. Някои от тях влязоха в националната политика чрез либералното предизборно обединение „Продължаваме промяната – Демократична България“ (ПП-ДБ), което набляга на бързите политически реформи и има антикорупционни позиции; други министри изглежда имат подкрепата на президента Румен Радев, който мобилизира подкрепа сред суверанистките слоеве на обществото; трета голяма група министри изглежда има връзки с други властови сектори в българското общество.
Правителството на Главчев е поредното служебно правителство в поредицата от правителства след масовите антиправителствени протести през 2020 г. Периодът от 2020 г. насам непрекъснато се характеризира с временно равновесие между различни важни групи, сили и институции в българското общество, които вероятно се стремят това динамично равновесие да се установява в съответствие с това, което те възприемат като международни политически ветрове, които духат в региона, а също и с това, което би могло да бъде изгодно в момента за интересите на гражданите, икономическите групи и силовите структури. Протестите от 2020 г. бяха съпътствани с мощен антикорупционен наратив, който мобилизира различни социални фракции – включително либерали, националисти, леви и различни разновидности на популистите. Тези групи се обединиха срещу това, което се възприемаше като дълбоко вкоренена култура на корупция във висшите ешелони на държавата, особено насочена срещу фигури като Бойко Борисов и влиятелния политик и бизнесмен Делян Пеевски, свързан с партията “Движение за права и свободи”. Тази партия е предпочитаният избор за повечето български граждани от турското малцинство и е свързана с Алианса на либералите и демократите в Европа. Дългосрочното управление на Борисов, който оглавяваше три правителства в периода 2009-2021 г., беше наречено от политолозите и медиите стабилокрация – предполагаемо корумпиран модел на управление с много малко възможности за възходяща социална мобилност, ниски пенсии или разходи за социални грижи и еднолична и еднопартийна хегемония в политиката и държавата. През 2010 г. такива модели съществуваха в няколко държави в региона, като Сърбия (с Вучич) и Северна Македония (с Груевски). В случая с Борисов този модел имаше важната подкрепа на Германия под ръководството на Ангела Меркел и на Европейската комисия на Жан-Клод Юнкер.
Това, което се случи след падането на Борисов, беше възходът, а напоследък и падението на антикорупционната технопопулистка формация, наречена „Продължаваме промяната“. Тази партия възникна като електорално обединение през 2021 г. около по-младото политическо поколение от хора в края на 30-те и началото на 40-те години, с високо ниво на образование, с тесни връзки с либералния неправителствен сектор или с принадлежност към IT и финансовата индустрия. През декември 2021 г. „Продължаваме промяната“ успя да състави четирипартийно коалиционно правителство с министър-председател Кирил Петков. Това беше правителство, което имаше за цел да ориентира плаването на страната в ерата след Борисов към преход към по-динамично общество. В това коалиционно правителство участваха представители както на новите, така и на старите елити, тъй като то включваше не само антикорупционни формации като „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, но и популисти („Има такъв народ“) и Българската социалистическа партия (основен наследник на Българската комунистическа партия, която управляваше страната до 1989 г.). Това правителство просъществува около шест месеца, до юни 2022 г., когато загуби вот на недоверие в парламента.
Една от възможните гледни точки за разбиране на падането на правителството на Петков е през призмата на геополитиката – то беше сформирано преди руската пълномащабна инвазия в Украйна. Важно външнополитическо събитие при това правителство беше приемането от България и Северна Македония на т.нар. френско предложение за вдигане под условие на българското вето върху началото на преговорите на Северна Македония за присъединяване към ЕС. И по двата ключови външнополитически въпроса – Русия/Украйна и Северна Македония – имаше забележими различия между членовете на четирипартийното коалиционно правителство.
След падането на правителството на Петков последваха поредица от служебни правителства, избрани лично от българския президент Румен Радев, с министър-председател Гълъб Донев. Тези служебни правителства се стремяха към по-тясно сближаване на България със страните, които се стремяха да бъдат мост между Запада и Изтока в Руско-украинската война – Австрия, Унгария, Турция. Оттогава насам редовно се провеждат извънредни избори, като България се превръща в следвоенната демокрация в Европа с най-голям брой парламентарни избори за най-кратък период. Въпреки това политическата система след Борисов остава твърде фрагментирана и поляризирана, за да се намери нова стабилна правителствена формула. Съвсем наскоро, след парламентарните избори през април 2023 г., се стигна до компромис между антикорупционната формация „Продължаваме промяната – Демократична България“ и консервативно-популисткия алианс ГЕРБ-СДС на Бойко Борисов. Те се споразумяха за ротационно правителство, което трябваше да бъде оглавено от Николай Денков (академик) от ПП-ДБ за период от девет месеца, последван от Мария Габриел от ГЕРБ (бивш еврокомисар) за следващите девет месеца. Предвиждаше се и Денков, и Габриел да бъдат съответните вицепремиери. Освен Габриел в правителството не беше включен друг човек от ГЕРБ-СДС.
Правителството на Денков съгласува външната и вътрешната политика на България с линията на Европейската комисия, дори с цената на някои протести от страна на засегнатите групи. В международен план България зае твърда позиция на политическа, военна и финансова подкрепа за Украйна. Във вътрешнополитически план, въпреки двуседмичните протести на миньори и работници от въглищни електроцентрали, България най-накрая представи своите териториални планове за зелен преход в съответствие с плановете на Комисията за „зелен нов курс“, като стана последната страна от ЕС, която направи това. Правителството на Денков също така гледаше благосклонно на вноса на украински селскостопански продукти и едва след някои протести на българските земеделски производители промени политиката си на отваряне към украинските селскостопански продукти, като въведе някои протекционистични мерки.
През март 2024 г. правителството трябва да извърши ротацията, като Денков трябваше да се оттегли от поста министър-председател в полза на Габриел. Въпреки това преговорите между ПП-ДБ и ГЕРБ относно процеса на ротация и последващото уреждане на отношенията между двата правителствени партньора не бяха успешни. Тъй като в настоящия парламент нямаше друга жизнеспособна конфигурация за потенциално коалиционно правителство, беше взето решение за провеждане на предсрочни парламентарни избори. Свалянето на правителството на Денков беше последвано от операции от страна на българската тайна служба ДАНС, антикорупционната комисия и прокуратурата срещу високопоставени служители, близки до „Продължаваме промяната“, които заемаха добри позиции в Министерството на финансите и Министерството на вътрешните работи, което доведе и до рязък спад на подкрепата за тази формация до около 17%. Освен това Зеленото движение – член на Европейските зелени и част от коалицията Демократична България – напусна алианса „Продължаваме промяната – Демократична България“. А междувременно „Да, България“ – част от Демократична България с най-силни антикорупционни убеждения сред съставните си части – открито заяви целта си да се присъедини към Европейската народна партия – същата партия като ГЕРБ на Бойко Борисов.
Кампанията за изборите за ЕС и нивото на присъствие и информираност по въпросите на ЕС
Българските политически партии ще участват както в парламентарните избори в България, така и в изборите за Европейски парламент на 9 юни. Засега обаче в политическите предавания по водещите български телевизионни канали изобщо не се обсъждат европейски въпроси. Вместо това българското публично пространство е доминирано от интензивен фокус върху продължаващите сблъсъци в българската политика и в институциите за сигурност на страната.
По време на правителството на Денков коалицията „Продължаваме промяната – Демократична България“ открито говореше за реформиране на съдебната система и службите за сигурност, които се смятаха за контролирани от противоположни политически сили като президента Румен Радев, Делян Пеевски или Бойко Борисов. Но този разказ никога не се задълбочи, защото правителството на Денков беше коалиция с партията на Борисов и разчиташе на ГЕРБ, а често и на ДПС, за да приема закони в парламента. Тези обстоятелства бяха необичайни, като се има предвид, че до формирането на ротационното правителство между „Продължаваме промяната – Демократична България“ и ГЕРБ-СДС тези партии бяха заклети врагове. Нещо повече, преди правителството на Денков „Продължаваме промяната – Демократична България“ беше силно критично настроена към Пеевски и ДПС и тяхната предполагаема роля в процеса на отстъпление от демокрацията и нарастващата корупция в България. Тази картина става още по-сложна, като се има предвид, че Кирил Петков и “Продължаваме промяната” (ПП) се появиха в политиката с подкрепата на българския президент Румен Радев, докато ПП подкрепи Радев по време на президентските избори през 2021 г. Едва когато четирипартийната правителствена коалиция под ръководството на Петков се опита да се еманципира от Радев, отношенията между ПП и Радев се влошиха.
В този контекст медиатизацията на българската политика рядко включва дискусии за ЕС, за процеса на приемане на европейското законодателство, за неговото транспониране в българското законодателство или за опита на други държави членки на ЕС по въпроси като справедливия процес на преход, директивата на ЕС относно лицата, подаващи сигнали за нередности, или делата SLAPP срещу журналисти. Вместо това българската общественост е залята от безкраен поток от думи и обиди, които си разменят българските политици и техните геополитически опоненти.
В резултат на това познанията за европейската политика в българското общество остават ограничени до хората, които имат специфични интереси и се присъединяват към мрежите, които могат да предоставят такива знания. Много хора в страната може да не са усетили какво е ЕС – парите от ЕС не са достигнали директно до тях; може да не са пътували до други европейски страни; а ако са по-възрастни, може да имат представата, че българският преход през 90-те години означава унищожаване на „процъфтяващата страна“, каквато е била България преди 1989 г. Такива хора могат да бъдат по-лесно убедени, че това, което идва от Западна Европа, не е добронамерено и че суверенните политики ги представляват по-добре.
Голяма част от българските избиратели, особено извън столицата, може би нямат осъзната, аргументирана, информирана и ангажирана позиция по различните въпроси от дневния ред на ЕС. Мотивите им да гласуват за партия от различните партийни семейства на ЕС биха били съвсем земни, прагматични и банални. Те могат да имат личен икономически интерес от доброто представяне на дадена партия, защото могат лично да спечелят нещо от своя глас – например техният работодател ще получи финансиране от ЕС или ще спечели изгодна обществена поръчка. Или пък хората могат да гласуват срещу някои от политическите партии по най-различни причини, като например неприязън към това, което те представляват, или някаква вреда, която са претърпели от някой, който е лоялен към определена партия, и т.н. Голяма част от социалния живот в България е конкуренция и политизиране на ниско ниво в обществото, което кара хората да се затварят в малки групи, където се доверяват на другите. А и е широко разпространено убеждението, че всеки е нечие прокси, така че е трудно да се изгради доверие и социален капитал в българското общество.
В този контекст политиките на Европейската комисия за справедлив преход и за селското стопанство се сблъскаха с осезаеми протести в България съответно през есента на 2023 г. и началото на 2024 г. Обичайното решение, предлагано от правителството на Денков, винаги е било да се раздават пари на групи, които твърдят, че са неблагоприятно засегнати от усилията на ЕС за модернизиране на икономиката и борба с изменението на климата. Участниците в тези конфронтации обаче не бяха напълно определени от гледна точка на партиите. Те бяха правителството и протестиращите. Партиите в българската политика са аморфни образувания, които често нямат вътрешен живот и обикновено са политически групи, съсредоточени около своя лидер. Често те не са нищо повече от резерв от кадри, които да бъдат назначени в администрацията и да обслужват някакви интереси зад завесата. Поради това е трудно да се каже какви са точните позиции на партиите по много от политиките или дебатите на ЕС.
Левите формации в България и европейските избори
Левите партии в България са много слаби, а някои хора могат да твърдят, че в тях няма много прогресивно, ако изобщо има ляво съдържание.
Българската социалистическа партия, която е доминиращата лява партия в българската партийна система, е възприела орбанистка реторика срещу така наречената „джендър идеология“ и се придържа към идеологическа линия, която нарича „ляв консерватизъм“. Нейният лидер Корнелия Нинова може и да е допринесла за значителното увеличение на пенсиите, когато е била министър на икономиката по време на правителството на Петков, но също така е критикувана от други течения в партията, че се отдалечава от левите традиции и позиции и че е авторитарна. В миналото тя открито заявяваше, че Маргарет Тачър е нейното основно политическо вдъхновение. Понастоящем Нинова се стреми да създаде ляв съюз около БСП заедно с някои малки леви, националистически и русофилски партии, чиито лидери биха могли да получат избираеми позиции в националния, а може би и в европейския парламент.
Друго ляво обединение, „Левицата!“, е съставено от хора, които са били изключени от Българската социалистическа партия при управлението на Нинова или които отдавна са напуснали партията, за да създадат свой собствен политически проект. Те получават известно медийно внимание в определени части на българското медийно пространство, но също като БСП имат консервативни/суверанистки леви възгледи. Важна разлика с БСП на Нинова е, че „Левицата!“ е склонна да има по-положително отношение към президента Румен Радев.
Трета лява политическа сила е „Солидарна България“, която обединява хората зад Ваня Григорова (бивш икономически съветник на профсъюза “Подкрепа”), Мая Манолова (бивш омбудсман и лидер на няколко малки формации) и партия „Българска левица“ (член на Европейската лява партия). Ваня Григорова заема второ място в надпреварата за кмет на София на местните избори през октомври 2023 г., след като е подкрепена от воден от БСП съюз на русофилски леви и националистически формации. В момента тя е общински съветник в София, но е в лоши отношения с лидера на БСП Корнелия Нинова. Въпреки че доскоро Григорова казваше, че не се интересува от това да бъде евродепутат, тя се кандидатира както за европейските, така и за националните избори с листата на „Солидарна България“. Тя твърди, че иска да се съобразява с интересите на работниците.
В продължение на повече от десетилетие Ваня Григорова участва в улични протести (напр. срещу ТТИП), говори по телевизията за защита на социалните и трудовите въпроси и работи с няколко леви неправителствени организации или групи. Тя е и лидер на общността „Солидарна България„, която в миналото се смяташе за представител на „новата левица“ в българската политика. Григорова е известна с твърдата си позиция срещу „справедливия преход“ на ЕС, като твърди, че институциите на ЕС и техните поддръжници в България превръщат българите в „идиоти“ и е необходимо да се защити това, което е останало от българския икономически и енергиен суверенитет, от предполагаемо неразумните политики на ЕС.
Мая Манолова е другата утвърдена политическа фигура в листата на „Солидарна България“. През годините тя е сменила много партии и роли, като се започне от Българската социалистическа партия, премине се през поста на национален омбудсман и се стигне до последно в редиците на “Левицата!”. Тя беше един от участниците в кампанията срещу събарянето на паметника на Съветската армия в София, което беше основна тема през есента на 2023 г. Манолова има по-изразена реторика срещу „монополите“ – телекомуникационните оператори, електроразпределителните дружества, големите вериги магазини и др.
От една страна, лидерите на „Солидарна България“ декларират, че се борят за работа, заплати, сигурност, срещу демографския срив и срещу използването на здравните и обществените фондове за частни печалби. Лидерите на „Солидарна България“ искат също така да защитят българската енергетика като стълб на българската енергийна независимост. От друга страна, те се позиционират на страната на мира във войната в Украйна, чието решение според тях ще се намери в преговори, а не в ескалация. Те също така отхвърлят съществуването на евроатлантически ценности и смятат, че вместо тях съществуват общочовешки ценности. Те се позиционират и срещу цензурата, скрита като борба срещу „фалшивите новини“.
От трите основни леви блока само Българската социалистическа партия ще премине със сигурност прага за влизане в българския и европейския парламент.
Усещането сред левите необвързано партийни хора – университетски преподаватели, хора от неправителствения сектор, интелектуалци и др. – е описано от някои от тях като много потискащо и лишено от енергия. Единственото нещо, което изглежда се движи в тази интелектуална левица или независима левица, е постепенното утвърждаване на феминисткото движение по места. Например, съществува национален онлайн курс по феминизъм на куиър-феминистката група LevFem, където ежеседмично се изучават важни теоретични и художествени произведения на това течение. Съществуват и някои социални центрове, основани от хора на 20 и няколко години години, които са автономни, антиавторитарни и феминистки, като Фабрика Автономия (София), Солидарност (Велико Търново) и други. През лятото на 2023 г., след случай на брутално насилие, основано на пола, в повече от 40 български града избухват протести и законодателството е променено, за да се засили защитата на жените от домашно насилие. Тези промени обаче не предвиждаха по-строги мерки срещу насилието в рамките на хомосексуалните връзки, след като БСП изрично се намеси в това отношение.
Има някои първи признаци, че правото на жилище се превръща в потенциален проблем, като неправителствена организация, действаща в София и Сливен и занимаваща се с проблемите на ромите, се опитва да повиши осведомеността по този въпрос. Други видове граждански движения не се забелязват. Няма гражданско движение, което да помага на мигрантите по българските граници, подобно на Grupa Granica в Полша, която помага на мигрантите и действа като посредник между тях и българската държава. Няма граждански движения за правата на невродивергентнтните хората. Малко са неправителствените организации и неформалните колективи, които защитават правата на мигрантите. ЛГБТ хората също са силно стигматизирани и много членове на тази общност са преживели нападения на улицата от хора с крайно десни идеологии.
Като цяло българите са претоварени с работа и нямат достатъчно свободно време и енергия, за да се включат в изграждането на общности и граждански движения. От друга страна, на българските партии често им липсват структури и вътрешен живот. В резултат на това в крайна сметка имаме политически представители и политически живот, които само възпроизвеждат баланса на съществуващите дълбоко вкоренени хегемонистични интереси в обществото. Не е чудно, че тази тенденция намалява властта на хората и създава пречки пред социалната трансформация. Вместо нея получаваме общество, пълно с племена и хора, които живеят чрез вътрешните групи, в които са социализирани или които използват за лична и групова изгода.
Заключение
На 10 май 2024 г. проучване на общественото мнение показва, че дясноцентристката партия ГЕРБ-СДС вероятно ще получи 26% от гласовете. Антикорупционната коалиция „Продължаваме промяната – Демократична България“ според прогнозите щеше да получи 17,7%, следвана от “Движението за права и свободи” с 13% и популистката партия „Възраждане“ с почти 13%. Българската социалистическа партия се очакваше да получи 8 %. Под прага както за българския, така и за европейския парламент бяха популистките от “Има такъв народ” с 3,2% и “Солидарна България” с 2%.
Тази картина на политическия баланс в българското общество остава относително стабилна през последните две години. Промените в партиите и политическата динамика обикновено настъпват, само когато се правят значителни финансови инвестиции. Например „Продължаваме промяната“ представлява амалгама от интереси от IT сектора, неправителствени организации, по-младото политическо поколение и като цяло от парите, свързани с фигури като Байдън или Макрон. На едни от неотдавнашните парламентарни избори партия, възприемана като представител на интересите на виден български бизнесмен с опит в хазартната индустрия, почти влезе в парламента.
Сега, няколко седмици преди изборите за Европейски парламент, е разумно да се предположи, че те ще се проведат без реални дебати по въпросите на ЕС и ще се разглеждат по-скоро като допълнение към националните парламентарни избори. При тези условия е очевидно, че е необходимо да се повиши осведомеността за политиките, процедурите и дебатите на ЕС. Това би трябвало да се случи автоматично, ако българите успеят по някакъв начин да излязат от периферното си положение в ЕС. Ключът към такова излизане би бил съзнателното и задълбочено интернационализиране на повече български граждани. Тъй като интернационализацията е част от прогресивните ценности, промяната в българското общество и европейският ляв дневен ред потенциално биха могли да съвпаднат, стига да има повече хора, медии или организации, способни да посредничат между тях.
Тази статия е част от лявата обсерватория на Европейските избори 2024, организирана от Европейската прогресивна мрежа „Трасформирай! Европа“.
Снимка: Български жилищен блок от времето на постсоциализма (източник: Pixabay, CC0)
Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram! A тук е англоезичният му нюзлетър в Substack!