Леа Вайсова: В България има бум на феминистки организации след дебатите около ратификацията на Истанбулската конвенция
За феминистките и ЛГБТИ+ активистите в България, техните общности, мислене и проблеми разговаряме с българската социоложка от Софийския университет
Леа Вайсова е главен асистент д-р в Софийския университет, специалност „Социология“. Нейните интереси са в областта на критическата социална теория и социални движения. Член на левия феминистки колектив ЛевФем.
Госпожо Вайсова, как еволюира състоянието на правата на жените в България през последните години, като започнем от края на управлението на Обама, после периода на Тръмп, след това корона кризата и след това периода на Байдън? Маркирам ги, защото ми се струва, че каквото стане в Щатите има значително отражение върху нашата страна и кой я управлява. При Тръмп консерватизмът избуява, при Байдън може би е обратното. Но това е моята гледна точка. Може би периодизацията у нас е свързана с местни политически лица – Борисов, Петков и т.н. Има ли например някаква реставрация или завръщане на феминизма, откакто Байдън стана американски президент?
Склонна съм да се съглася, че американските дебати и политически процеси имат влияние върху европейските и в частност в България, но с известни уговорки. Глобалните дискурси нито са само американски, нито влиянието е толкова еднопосочно. Докато бившият републикански президент Доналд Тръмп управляваше, у нас различните говорители на консервативни организации и/или консервативна политическа идентичност, които се оглеждат и в републиканците, със сигурност придобиха повече самоувереност и за кратко време присъстваха по-осезаемо в публичността ни. Струва ми се дори, че тъкмо това е една от характеристиките им – социализация в американските републикански идеологеми и в онези на европейската крайна десница, които привнасят в България. Те се държат така сякаш тук е напълно същата реалия. Наблюдаваме един парадокс: националистите твърдят, че има космополитен елит, който се опитва едва ли не да унищожи националните държави, докато всъщност консервативните говорители взаимстват определени дебати например от САЩ, налагайки ги в местен контекст и в някакъв смисъл се държат като глобалисти. Това е подробно анализирано от социоложката Мила Минева. Но разбира се не само Тръмп представляваше фактор. Спомняме си, че Европа беше пометена от антимиграционни настроения покрай кризата в Сирия, които за съжаление легитимираха крайната десница и те заеха своето място в редица управления в европейските държави. В този контекст например крайната десница в България през 2016 г. наложи т.нар. “Закон за бурките”, през който се надяваше да предизвика обществени вълнения, сходни на онези във Франция. Затова, за да си обясним как консервативните гласове придобиват силата да налагат дебат в даден момент, а в друг изведнъж стават маргинали, не е достатъчно само да видим кой е на власт в Белия дом. Трябва да мислим по посока на това какви актуални глобални наративи придобиват сила и да обясним защо придобиват властова ефективност чрез преплитане с локални процеси и специфично усвояване. Това изисква един много сложен анализ.
В различни периоди различни проблеми излизат на преден план. Примерно домашното насилие като че ли беше по-голяма тема преди известно време. Сега, като че ли не се говори за него толкова, но пък има социално-икономически проблеми стават водещи?
За да доразвия твоята констатация, бих искала да започна от момента, в който се появи феминисткият колектив ЛевФем, а именно 2018 г. Период, белязан от дебатите около ратификацията на Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, т.нар. Истанбулската конвенция (ИК), която в крайна сметка беше отхвърлена в България като противоконституционна. Консервативна вълна, която беше надигната тогава срещу жените и ЛГБТИ+ общността от крайната десница – към онзи момент Обединени патриоти и Българската социалистическа партия в лицето на председателката на партията Корнелия Нинова, ни провокира да се включим в женското социално движение. Дебатът около ИК рикошира в две направления. Първо, безпрецедентно насилие и дори физическо такова срещу ЛГБТИ+ общността. Второ, систематичното настояване от страна на консерватори и десни върху „традиционните християнски семейни ценности“, които се представяха като заплашени от „джендър идеологията“, стабилизира представата за ролята на жената като майка. Най-вече “майка на нацията”, която е призвана да ни спаси от демографската криза. В почти всички политически програми на водещите политически партии могат да се намерят политики, които са насочени предимно към стимулиране на жените да раждат. В тях без съмнение става въпрос за жени от бялата хетеросексуална средна класа, от които се очаква да произведат бъдещата дисциплинирана работна сила. За щастие, по-радикалният вариант на този консерватизъм, който можеше да наложи и идеята за забрана на абортите, подмина България.
Същевременно обаче дотогава феминисткото движение от най-новата ни постсоциалистическа история приоритетно беше концентрирано върху проблема за домашното насилие, който се износва от неправителствения сектор и който се характеризира с професионализация по посока на юридическа и психологическа експертиза. Женският НПО активизъм, анализиран от Мария Иванчева, в България започва с Четвъртата световна конференция за жените, състояла се в Пекин през 1995 г. След нея група адвокатки от България се ангажират с равнопоставеността на половете. Те инициират Закон за защита от домашното насилие (ЗЗДН). 90-те е периодът, в който изобщо формулировката „права на жените“, но и „права на детето“, осмислени през темите за домашното насилие и трафик на хора, се появяват. Общата рамка на работа по тях се задава от концепцията за права на човека. Към началото на 2000 г. се приемат и други закони, които са резултат от лобиране на женските НПО: Закон за закрила на детето (2000 г.), Закон за борба с трафик на хора (2003 г.), Закон за защита от дискриминация (2004 г.). Но в крайна сметка наистина темата за домашното насилие е най-значимата за феминисткото пространство в България след 1989 г.
Ние от ЛевФем обаче се сблъсквахме с друг проблем в женското движение – не се чуваха отчетливо гласове, които да говорят за социално-икономически неравенства през феминистка перспектива, за проблемите на женския и грижовен турд. Проблем е, тъй като виждахме консервативното настояване върху „традиционното християнско семейство“ около дебатите за Истанбулската конвенция като метафора, зад която се случваше процес на ретрадиционализацията като ефект на демонтирането на социалната държава, която играе (и е играела преди 1989 г. в социалистическа България) съществена роля по отношение на постигането на женската еманципация и социално-икономическо равенство.
Така например имаме цели феминизирани сектори, които са абсолютно ключови – здравеопазване, образование, социалната сфера, но също така трябва да спомена и шивашката индустрия – в които трудът е най-ниско заплатен и условията на труд са лоши. Не случайно от тях се появиха и стачките на медицинските сестри, които не само се бориха за увеличение на своите заплати, но и критикуваха подчиняването на здравеопазването на пазарната логика и превръщането на здравето в стока. Имахме протести на майките с деца с увреждания, както и на работнички от социалната сфера. Това са все женски протести и стачки, които идваха от ключови феминизирани сектори. Те станаха още по-важни, особено в периода на пандемията КОВИД-19, но отчитането на тяхната значимост като че ли приключи с ръкопляскането от балконите. А много от тях и предпочетоха да емигрират, превръщайки се в болногледачки и домашни помощнички в Западните държави. Знаем, че България традиционна захранва западните държави с миграционен грижовен труд. Затова и ние от ЛевФем работим и на терена на миграцията и антирасизма. Ангажираме се с проблемите свързани с имиграцията в и емиграцията от България
От друга страна не само работещите в тези сектори страдат от лошите условия на труд, обезценяване на работата им и ниско заплащане. Това са и гражданките, на които достъпа до основни публични блага става все по-ограничен. В България имаме проблем например с недостига на места в общинските ясли и детски градини в големите градове, които поемат вътрешно миграционния поток. Тази липса удря жените, тъй като те трябва да останат вкъщи, за да се грижат за децата си. Ясно сме доказали с изследване, че някои губят работата си, други преминават на почасова работа и по-гъвкав режим на работа, откъдето осигурителният им стаж страда, трети удължават своето майчинство за втората година или излизат в неплатен отпуск за третата година. Това означава, че доходът им пада и са поставени в ситуация на зависимост от своите партньори и близки. Отново по този проблем всяка година излизат жени да протестират, за съжаление отново без резултат. По отношение на грижата за възрастни хора друго наше изследване демонстрира, че ситуацията не е по-различна – тече процес на деинституционализация и политическата воля е грижата да бъде предоставяна в домашна среда, но същевременно не е много ясно доколко асистентите са достъпни и програмите устойчиви, което отново принуждава жените от домакинствата да полагат този грижовен труд.
Имайки предвид всички тези тенденции, може би не е изненада, че след 2018 г. се появиха много нови организации, сред които сме и ние. От изследване, което проведох сред тях, се вижда, че има нова вълна във феминизма в България. Може би това е нещо позитивно, защото очевидно се засили усещането, че общественият дебат регресира и трябва да мислим по-целенасочено как да противодействаме.
Какви битки води женското движение сега?
Трябва да отбележим, че все пак има вече налични сериозни усилия за осмисляне на положението на жените през социално-икономическа рамка и че това е една от линиите на женския активизъм в България, която със сигурност ще се развива все повече и повече. Медицинските сестри продължават да протестират, а безценна подкрепа в Добрич те получиха от левия варненски колектив Конфликт. Център за устойчиви общности на Станимира Хаджимитова в партньорство с Италия и синдикати, редно е да споменем тук Валентина Васильонова от КНСБ, работят върху проблема за експлоатацията на жени – български мигрантки – в земеделието в Италия. Виолета Иванова от ИССИ на КНСБ се бори за равното заплащане на труда между мъжете и жените. От ЛевФем също така полагаме систематични усилия за установяване на сътрудничество със синдикатите в България. През 2022 г. ангажираните с тази проблематика очаквахме, че Конвенция 190 за премахване на насилието и тормоза в областта на труда на Международната организация по труда ще бъде ратифицирана и тя е една от водещите каузи КНСБ. В нея има много важен момент, който е посветен на сексуално насилие на работното място. За съжаление ратификацията беше отложена за неопределен бъдещ момент, защото правителството на Кирил Петков падна, а България продължава да е в политическа криза и спирала от избори. Също така проектът “Бедност и безработица при жените в България” на Обединението на жените социалистки в БСП, област Пловдив, влиза в тази линия на женски активизъм. Обединението на жените социалистки в БСП като цяло полага усилия да противодейства на ръководството на партията в лицето на председателката им Корнелия Нинова и се оформя като вътрешна опозиция на партията, работейки съвместно с председателя на европейските социалисти Сергей Станишев.
Темата за домашното насилие продължава също така да е водеща. След отхвърлянето на Истанбулската конвенция женският активизъм се насочи към лобиране на изменение в Закона за защита от домашното насилие. След години полагани усилия обаче в крайна сметка новият закон беше отхвърлен в Народното събрание. Той беше съботиран от БСП, ПП “Възраждане” и ГЕРБ. За съжаление, въпреки подкрепата и заявката на либералните партии в лицето на Демократична България и Продължаваме промяната, не можем да кажем, че техните представители бяха напълно мобилизирани и това също доведе до едни липсващи 2 гласа, които можеха да повлияят на резултата при гласуването. В някакъв смисъл Законът стана заложник на предизборни игри и в момента отново организациите са на изходна позиция. Но най-шокиращата и притеснителна заявка беше дадена в началото на 2023 г. от БСП на конгрес на партията, която се ангажира с реализиране на референдум против “джендър идеологията в училищата”. Това е съвсем нова заявка и все още не е ясно как ще се развие кампанията. За съжаление изглежда, че вътрешно-партийната опозиция, която споменах преди малко, бива все повече задушавана от антидемократичните и авторитарни тенденции в БСП, а партията все по-очевидно навлиза в полето на крайната десница. Това може да доведе дори до изключване на БСП от Партията на европейските социалисти.
След като сме заговорили за политическите партии, трябва да се спомене, че жените в тях след Истанбулската конвенция бяха също така маргинализирани. Свидетели сме на сериозен спад по отношение на представителството на жените в политиката. С този проблем се занимава организацията “Екатерина Каравелова”.
На терена се наблюдават и редица нови грасруутс инициативи. Например феминисткото автономно пространство Коприва, които си поставят за цел да градят място на сигурност и общности, както и “Феминистка библиотека”. Неформалният колектив около “Феминистки мобилизации” пък са се посветили на протестите на 8 март и 25 ноември. Тези дати са изключително важни, защото основно около тях се говори за проблеми на жените в България.
До каква степен има разделителна линия между София и страната, когато става въпрос за проблемите на жените?
Феминистките организации в България се намират основно в столицата и в областните центрове. Жените на Казанлък на Стела Кехайова е най-бързо растящата организация в провинцията, където има много доброволки и те се занимават с домашно насилие. Проблемът на организациите в провинцията е, че те са много по-зависими от общественото мнение и много по-зависими от общината. Тяхната стратегия обикновено е да развиват мрежи и социални контакти, през които да успяват да въздействат
Добре. Предполагам, че тези организации имат своите международни връзки, но и международни мрежи например в Румъния. Не знам дали забеляза, че преди една две години, когато имаше една трагедия с една ученичка, която беше изгорена в киселина или нещо подобно – много много крайно престъпление. Тогава имаше една серия протести, под лозунга Ni una di menos. Нито една повече. Това е етикет, ако правилно разбирам, нали има различни организации по света, които слагат този етикет и протестират под негова рамка. А у нас беше „Не си сама“, която също ми се струва, че нещо международно като етикет и като серия от протести, които са с някаква насоченост. В какви посоки се развиват тези движения?
Има неформална активистка група във фейсбук “Не си сама”, в която жени, преживели домашно насилие, си оказват взаимопомощ. В края на 2018 г. беше убита поредната жена по брутален начин в Русе. Когато излезе новината за нейното убийство, имаше протести в София и на други места. Обастонавката беше нагнетена. Тогава бях описала на стената си във фейсбук случка на вербално насилие към мен на улицата от страна на един случаен мъж и това предизвика интерес. Започнаха дискусии дали да не обявим, че идва българското #metoo движение и така да влеем надигналата се вълна към протеста на 25 ноември – Международен ден за елиминиране на насилието срещу жените. Но ние не искахме и не го мислихме това движение като едно към едно взаимствано от американското. Най-малкото имаше риск, ако го наречем така, журналистите да се плъзнат да ни налагат такава рамка на говорене, която няма отношение към случващото се към онзи момент в България. Решихме, че ще го кръстим “Не си сама”. Така започнахме да пишем хаштаг „Не си сама“ и то се популяризира. Това помогна действително на протеста на 25-ти ноември. В този контекст Левфем събираше текстове на жени, които говорят за преживяваното от тях неравенство и ги публикувахме. Имаше огромен интерес! Хиляди хора четяха тези текстове и имаше много споделяния. Накрая ги събрахме в отделно книжно тяло.
Към онзи момент обаче не бих казала, че сме мислили това движение да е интернационално, макар и едновременно с това да сме черпили сила от интернационалността. Нямахме сили да се координираме чисто практически с други организации от други места. Обаче от началото на пандемията Левфем изгради мрежа, която се казва Essential Autonomous Struggles Transnational (EAST), обединяваща синдикати, женски и ЛГБТИ+ неформални активистки колективи и организации. Огромни усилия в тази посока бяха положени от Калина Дренска, Мария Иванчева, Стойо Тетевенски, Нели Константинова и Стоянка Енева. За нас интернационализмът, особено в Източна Европа и в постсоциалистическите държави, е много важна линия на работа. От една страна, без съмнение различните държави споделяме сходни тенденции и е важно да ги оглеждаме, да мислим заедно как да работим на този терен, наречен Източна Европа. От друга, както споменах по-горе в разговора, голяма част от пазара на грижовния труд се захранва от жени, мигриращи от Изтока към Западна и е важно да сме част от женското международно социално движение, в което сериозна позиция имат домашните работнички и болногледачки мигрантки. Тласък на това движение в рамките на Европейския съюз без съмнение е дала бившата евродепутатка и синдикалистка Костадинка Кунева, а особено важен документ представлява Конвенция 189. Кунева беше и специален наш гост на организираната от ЛевФем през септември месец 2022 г. в София транационална среща, в която се включиха над 150 активисти от множество различни държави.
Можеш ли да ми разкажеш малко повече за ЛГБТИ+ активизма в България?
Историята на ЛГБТИ+ движението преди и след 1989 г. тепърва започва да се пише. Но можем да кажем, че много силен жест на неговата консолидация след 1989 г. е моментът, когато през 2008 г. из улиците на София преминава първият София Прайд под надслова „Аз и моето семейство”. То беше обградено от полицейски кордони, а по него се хвърляха бомбички и коктейл Молотов. През 90-те години неправителственият гей активизъм се концентрира първоначално около организацията „Джемини“ (1992), която развива дейност до 2010 г. През 2002 г. „Джемини“ внася в Министерство на правосъдието официално предложение за промяна и допълнение на Наказателния кодекс (НК). Единият от засегнатите текстове е чл. 162 от НК. Предложението е възприето по отношение на останалите текстове и е гласувано от Народното събрание, но не и това за чл. 162, чиято основна цел е да се обхванат престъпления на основа на сексуална ориентация и полова идентичност. Нейни представители участват също в застъпничеството, заедно с женските организации, на вече споменатия Закон за защита от дискриминация, както и организират споменатия първи София Прайд, който ще бъде поет по-късно от фондация „Ресурсен център Билитис“. Тя възниква официално през 2004 г. вследствие на поредица случили се групи за взаимопомощ между лесбийки и бисексуални и инициира Sofia LGBTI Community Fest. Тогава се появява и идеята да бъде изграден организационен комитет, в който към днешна дата участват „Ресурсен център Билитис“, Български хелзинкски комитет, Младежка ЛГБТ организация „Действие“ и фондация „ГЛАС“. Към шествието се добавят поредица от събития, сред които София Прайд Филм Фест, първоначално иницииран от режисьорката Слава Дойчева. То започва да се организира и в други градове извън столицата.
На терена на ЛГБТИ+ активизма също се откроява активността на адвокатки и адвокати, настоява се върху необходимостта от социална и психологическа подкрепа. Към днешна дата ЛГБТИ+ организациите на законодателно ниво продължават да се борят за допълнение в чл. 162 от НК. Те се опитват да повишат чувствителността сред общността по отношение на престъпленията от омраза, извършени въз основа на сексуална ориентация, полова идентичност и изразяване на пола. Призовават да бъдат подавани оплаквания и жалби при инцидент. Темата стана изключително актуална поради всекидневното насилието, насочено към ЛГБТИ+ общността след дебатите около Истанбулската конвенция. Също така тези организации концентрират усилия около правата на еднополовите двойки, настоявайки за юридическо регулиране на техните отношения в България чрез узаконяване на фактическото съжителство. Организацията “Действие” разглежда този проблем в светлината на ограничаване на тяхната свобода на движение в Европейския съюз и адресират проблема за принудителната емиграция на ЛГБТИ+ хора от България. Организират се събирания около проблемите на ЛГБТИ+ родителството. Адвокатките водят и дела на трансджендър хора, чиято цел е те да могат да променят отбелязания в документите им за самоличност пол, така че да съответства на половата им идентичност. Настояват за съгласуване на българското законодателство с това на ЕС.
Но специфичното за ЛГБТИ+ активизма, за разлика от женския, са устойчивите усилия, които се полагат по изграждане на общност. Ключова роля в това отношение има общностен център „Рейнбоу хъб“, от който тръгват младежки активистки ядра. Такива ядра са се образували и около анархисткия социален център “Фабрика автономия”. Те са изключително важни, тъй като от тях се захранва грасруут движението и те работят върху пресечността между женския и ЛГБТИ+ активизъм, включвайки се в организирането на протести, включително в протестите за 8 март и 25 ноември. Също така специфичното за младите активисти е, че повечето определят себе си като “леви”, мислят в интерсекционална перспектива за разлика от онези от 90-те с по-либерални нагласи и с антикомунистическа идентификация. Тази разлика е анализирана от социолога Шабан Даракчи. Склонността на ЛГБТИ+ активизма за разлика от женския да прелива повече към грасруут дейности можем да го мислим и като ефект на липстата от страна на която и да било партия изобщо да се ангажират със защита на ЛГБТИ+ права.
За финал нека да поговорим за връзките между ЛГБТИ+ общностите и организациите и феминистките организации. Какво ти прави впечатление в това отношение у нас?
Женският и ЛГБТИ+ активизми в повечето случаи са били паралелни едни на други. Обрат в това отношение настъпва при дебатите около Истанбулската конвенция, когато жените се оказаха на един терен с ЛГБТИ+ активистите. Обаче тази ситуация не е типична за българската сцена, защото някои от по-старите феминистки от 90-те години отчетливо се разграничават от ЛГБТИ+ активистите и не припознават тяхната кауза като своя. Даже напротив! Твърдят, че тя вреди! Не е ясно дали представителите на ЛГБТИ+ общността осмислят също така каузата на жените като тяхна и доколко я разбират. Но по-отчетливата необходимост да се търси пресечност се появи тъкмо след Истанбулската конвенция. Така например Българският фонд за жените започнаха да подкрепят женски ЛГБТИ+ организации. Въпреки това все още можем да кажем, че има нужда активистите да обговорят къде са изобщо линиите на пресичане. Не става въпрос само автоматично да се подкрепяме, отивайки на прайд, на протеста за 25 ноември. Определено има нужда да се мисли кои са онези моменти на еквивалентност между исторически структуриралите се като различни форми на активизъм, ако има такава воля за обединяване. За мен няма никакво съмнение, че агитацията на предстоящия референдум против “джендър идеологията в училищата” на БСП ще бъде приоритетно насочен срещу ЛГБТИ+ общността, но тя ще има и негативен ефект върху феминизма, а ние тепърва имаме да мислим как изобщо можем да противодействаме на такъв тип всекидневна агитация. Надявам се да се появи воля и да се солидаризираме около необходимостта от колективна съпротива.
Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram!
About The Author
