Да се отучим от хегемонията: оптимистична теория за международните отношения в Югоизточна Европа
Как да направим Велика Българо-Румъния с мир и приятелство
Гледката на протестиращите македонци срещу откриването на българския културен клуб “Борис III” в Охрид се вписва в продължаващите години наред противоречия между България и Северна Македония на политическо ниво. По подобен начин българският културен център “Иван Михайлов” в Битоля бе подпален малко сред откриването си. И в двата случая имената на организациите показват, че България се асоциира с дясната тенденция в своята политическа история, с личности, които са били съюзници на Германия по времето на Хитлер. Съответно се създава впечатление, че Македония е изключително лоялна на социалистическото и титоисткото наследство и срещу българите се издигат лозунги, че са “фашисти”.
Някой може да каже, че и двете инициативи са частни, подкрепени от филантропа и патриот Милен Врабевски. Но присъствието на тогавашния министър-председател Кирил Петков и откриването на един такъв клуб говори за липсата на критична мисъл или нежеланието на българската държава да се дистанцира от политиката на разделение в Македония.
България е член на ЕС и успя да наложи с помощта на т.нар. френско предложение Северна Македония да приеме исканията от рамковата позиция на българския парламент от 2019 г., които би трябвало да неутрализират идеологията на македонизма. София явно се чувства в силата си. Тя би могла да определи като патрони на своите културни центрове личности, които са били мостове между българите и македонците. Би могла да предпочете културни дейци, българи от Македония, които са почитани и в двете държави и са част от тяхната обща културна идентичност. Вместо това се създава впечатление, че се търси разделение чрез играта на символи. България може да си позволи да се държи хегемонистично в Западните Балкани и го прави.
Обръщам внимание на този подход на българската външна политика, защото според мене той има очевидни граници. Очертаването на фронтова линия, хегемонистичният подход може би биха могли да работят в страни извън ЕС. Но те се сблъскват със стена, когато се опитваме да наложи волята си на съседите от ЕС. Там, където свършва едната сила, започва другата. Именно такъв случай смятам, че наблюдаваме в българо-румънските отношения.
България и Румъния на ниво държави се позиционират различно спрямо духащите в региона ветрове, независимо, че и двете страни са членове на НАТО и на ЕС. Преди избухването на войната в Украйна През 2016 г. Румъния искаше до се създаде черноморска флота на НАТО заедно с България и Турция. София отхвърли това предложение. Година по-късно български дипломати от старото поколение лансирана идеята за създаване на европейски макрорегион в Челно море – инициатива, която да намали напрежението с Русия. Румънските външнополитически елити игнорираха предложението, като единственият коментар в румънската преса посочи, че след срещата на румънския президент Клаус Йоханис с американския президент Доналд Тръмп през 2017 г. Румъния започва да се откъсва от групата с България и значението й в региона нараства.
Румънската външна политика често търси интеграция с евроатлантически партньори и се вмъква в тяхната визия за региона, за да излезе Букурещ регионален подизпълнител. Пример в това отношение е Платформата Молдова, която обединява Германия, Франция и Румъния в опитите им да подкрепят реформите и развитието в Република Молдова. Друг пример е групата B-9, която събира в един формат страните членки на НАТО от Централна и Югоизточна Европа. Трети пример може да бъде видян в съвместното посещение на румънския президент и държавните ръководители на Германия, Франция и Италия в Киев няколко месеца след началото на войната в Украйна. По отношение на Западните Балкани Румъния не е правила резки завои в своята политика и традиционно декларира подкрепа за реформите в тях и за присъединяването им към ЕС.
България показа, че когато става въпрос за нейните национални интереси, може да заеме особена позиция по отношение на Северна Македония и да я наложи. Но София като че ли заема особени позиции по повече въпроси. Например, не подкрепи приемането на Украйна в НАТО, което поне на декларативно ниво се иска от редица европейски държави, включително от Румъния. Почти не се разбра от българите, че български представител е присъствал на Кримските конференция, поискала завръщане на Крим в Украйна. И т.н.
Едва в последно време в условията на войната в Украйна настъпи активизиране на българо-румънските отношения и бе постигнато съгласие например за трети мост между тях в района на Русе. Но двата народа не се познават, което създава недоверие и затруднява връзките помежду им. А държавните елити или поне част от тях гледат на колегите си от другата страна с подозрение, скептицизъм или като на конкуренти. Т.е. се създава впечатление, че българо-румънското сътрудничество в по-малка степен има вътрешна мотивация и в по-голяма степен е наложено от геополитическия контекст и евроатлантическите партньори. По същия начин двустранните търговия, която по-различни данни през 2021 г. достига до 6,5-7 млрд. евро, е в голямата си част дело на чуждестранните корпорации в двете страни, а в по-малка степен е резултат на успешно взаимодействие на техните национални капитали.
Каква може да е оптимистична теория за българо-румънските отношения в тези условия? Как тези два народа да преодолеят скептицизма, недоверието или безразличието помежду си и да намерят енергия и идеи за нещо ново в своите отношения?
Според мене относителната равнопоставеност на българите и румънците в международните отношения отваря рядка възможност за нормални, човешки отношения помежду им. Но трябва да бъдат създадени условия за взаимното опознаване между тях. И виждам тук като важна ролята на хора, които да играят ролята на мостове на приятелството.
“Мостът на приятелството” е тип връзка, която позволява да се динамизират отношенията между две страни или реалности, при положение, че те са наясно, че всеки ще остане на своя бряг. Нито Румъния ще приеме българските национални интереси за свои, нито България – румънските. Това, което могат да направят не толкова страните, колкото народите, е да задвижат процес на опознаване – чрез общи медии, културни и академични сътрудничество, инициативи на местни и трансгранични общности и т.н. Смисълът от подобно взаимодействие може да е многопосочен, но най-вече свързан с намирането на енергия за развитие в техните по-изостанали и бедни трансгранични райони, в откриването на нови ресурси и отварянето на нови хоризонти за жителите на големите градове.
Въпреки своите хегемонистични амбиции в Западните Балкани или в Бесарабия България и Румъния едва ли скоро ще разширят географската си територия. Но парадоксално, те могат да реализират на индивидуално и групово ниво една общност, в която езикът и културните граници не представляват пречка за общуване и сътрудничество. Великата Българо-Румъния е постижима чрез мостове на приятелството, водещи до формирането на динамична идентичност между жителите на двете страни – т.е. на тяхното съществуване и развитие в диалог и свързаност. Ролята на държавите в този случай би била да не пречи чрез силови подходи на естествения процес на взаимодействие между народите.
България и Румъния намериха начин да разрешат добруджанския въпрос през 1940 г. и това е решение, която явно е устойчиво. Важно е обаче от негативен мир – от отсъствие на конфронтация между тях, да преминат към активен мир, към сътрудничество и взаимност в отношенията. В това отношение държавите като че ли еволюират по-трудно от обикновените граждани, защото на държавните елити е вменено да мислят и действат силово.
Но именно този подход не дава резултати в българо-румънските отношения. Последният път, когато София и Букурещ са се споразумели за дунавската граница помежду им, е бил през 1908 г. След това е трябвало да се отчитат промените в нея на всеки десет години, така че едни острови да стават български, а други румънски. Фактът, че две държави не могат да се споразумеят за тази граница повече от век е показателен за културата на липса на отстъпки помежду им. Ако някой отстъпи няколко квадратни метра необитаеми острови, вероятно ще бъде считан за предател в условията на хегемотистично държавничестлко мислене.
При това положение се натрупват негативни впечатления и стереотипи между елитите. Вместо да гледат какво ново могат за реализират, те се фокусират върху няколкото теми, по които има блокаж от години. И търсят начини да добият сила в преговорите, за да наложат волята си.
Може би звучи контраинтуитивно, но силата в отношенията със съсед като Румъния (или България) идва от отучването от акумулиране на сила. Не натрупването на още и още сила, а способността за предефиниране на нашите желания, гъвкавостта и дистанцията от доминация са подходите, които могат да позволят раждането на новите българо-румънски отношения. Така другата страна може да види, че има насреща ново мислене, ориентирано към създаване на възможности, а не към сдържане.
Мотивацията за отношенията със съседа отвъд Дунав или в другата част на Добруджа зависи от всеки човек, видял в тези отношения потенциал и смисъл. За мене лично съседите дават възможност за опит, който в собствената си страна трудно можем да получил. Защото у дома ние сме поставени неизбежно в дадена обществена клетка, изградена чрез социализацията ни. И ако нямаме възможност да предефинираме себе си или своята социална роля, на помощ могат да дойдат отношенията със света “отвъд”. Те могат да са полезни, включително, за да се избавим или ограничим хегемонията у нас, усещането за йерархия и доминация, което е характерно за множество организации и структури. В крайна сметка отношенията със съседите за шанс за промяна, включително социална промяна. Сякаш с всички други свои съседи българите или румънците се познават по-добре. Неизвестността, която представляв ме едни за други може да е шанс за нещо ново.
Българите и румънците познават съседите си по-добре, отколкото се познават помежду си. Неизвестността, която те представляват един за друг, може да се превърне във възможност за нещо ново, ако има воля и разбиране за прозореца на възможността.
Има нещо нередно в разбирането, че има вечни българи, сърби, македонци, румънци и т.н., които нямат вечни приятели, но имат вечни интереси и съответно повтарят постоянно едни и същи геополитически игри. Според това клише геополитическото разбиране в нашия регион се основава на съотношението на силите, на хегемонията. Моята теза е, че ние не сме вечни и фиксирани. Преди да наложим волята си на нашите съседи, първо трябва да разберем кои сме ние. И е добре да разберем това в контекста на един непрекъснат процес и да се изграждаме заедно със съседите си, а не като остров, заобиколен от врагове.
Ако решим, че сме остров, това ще означава да търсим голям брат, с когото да сключим договор за подизпълнение в региона, борейки се срещу подизпълнителите на други големи братя. Историята на Югоизточна Европа през ХХ век показва, че твърде много енергия се изразходва за взаимно доминиране и заплитане. Днес ние не сме просто пионки на собствената си държава или на нечие глобално управление. Ние имаме и своя частна, лична субективност. И именно тук очаквам бавно да изградим мостове на приятелство и динамична идентичност. На практика отношенията със съседите позволяват непрекъснато усилие за преосмисляне и ставане, което може да ни доближи до центъра на знанието – Европа/Запад. Това е и начинът да направим България-Румъния и нашите региони отново велики, по един модерен, мирен и нехегемонистичен начин!
Снимка: (източник: Wikipedia)
Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram!
About The Author
