Дом за бездомни: Великден в квартал „Захарна фабрика“

Иван Радев, Facebook, 20 април 2025 г.

Предистория: На 15 април 2025 г. започна събарянето на незаконни къщи и бараки в квартал „Захарна фабрика“ в София. Районът беше отцепен от полицията, като на място беше използвано водно оръдие. До сблъсъци не се стигна, но Българският хелзинкски комитет постави под съмнение законността на действията на кмета на район „Илинден“ Емил Бранчевски, съобщава Mediapool.

От 15 април 2025 г. до днес – 20 април 2025 г. – на Великден, жителите на съборените къщи живеят на открито в района на домовете си. Между общинските администрации на София възникнаха спорове за това къде да бъдат настанени тези жители от ромски произход. Към момента опитите да се намерят жилища в други части на София, които да са приемливи за местните жители, районните администрации и изселените жители, са успешни само в отделни случаи и по-голямата част от групата, която се оценява на 200 души, остава в близост до разрушените си къщи в захарната фабрика.

Според Българския хелзинкски комитет започналото през 2016 г. събаряне на незаконните сгради сега се извършва в нарушение на закона. Това е така, защото в петък, 11 април 2025 г., има решение на Европейския съд по правата на човека за временна защита на някои от сградите. Но някои от тях вече са съборени.

„Това означава, че е нарушен законът. Оттук натам най-вероятно данъкоплатецът ще плати сметката, не разбира се, нарушителят, а нарушителят със сигурност е районният кмет, който доколкото разбрах тук от полицаите, е разпоредил тези действия“, коментира Радослав Стоянов от Българския хелзинкски комитет пред Българското национално радио.

Така на 20 април 2025 г. изселените жители на квартал „Захарна фабрика“ празнуват Великден на открито. Различни граждани, организации и обществени групи изразиха своята солидарност с тях. “Трансгранични разговори” публикува поста във Facebook на един от тях – Иван Радев, журналист и движеща сила в Асоциацията на европейските журналисти – България.

Изглежда като след земетресение – срутени къщи, почти цялата покъщнина затрупана, а обитателите спят на палатки и се топлят с дървения материал от руините. С една разлика – това не е дело на природна стихия, а резултат от действия на хора. “Ето виж! Държавата направи това! Как беше: Обичам родината, мразя държавата”, посреща ме мъж на около 35 години и сочи полето с купчини от тухли, бетон, дървен материал, метал и пластмаса останало от някогашните домове на десетки семейства в столичния квартал Захарна фабрика.

Велика събота е, наближава залезът, в навечерието на Възкресение. Жителите на разрушените къщи в Захарна фабрика ме посрещат приятелски, но и предпазливо. Чудят се какви са намеренията ми. Обяснявам, че съм дошъл да видя, тъй като много се пише в социалните мрежи от хора, които никога не са били там и не са запознати със случая, но бързат да се изказват. Добавям и че съм журналист, но не съм сигурен дали ще пиша репортаж или просто ще се информирам. Наистина не съм решил. Но показвам журналистическата и личната си карта на Марин, нещо като неформален лидер, за да ги уверя, че нямам какво да крия.

Спомням си един разговор с фотографката Михаела Вачева, която работи по социални теми за някои от най-големите световни издания. Михаела обясни, че никога не започва направо да снима, а винаги първо отделя време, за да опознае хората и да спечели доверието им. Когато вляза в палатката на някой бездомен човек, никога не забравям, че това всъщност е неговият дом и той ме е приел там, каза тогава Михаела.

Сега си мисля същото – аз съм на гости на тези хора, които от няколко дни са бездомни. Поляната до бившите им къщи е техният дом. Мястото, където се хранят, спят, отглеждат децата си. В началото стоя и се опитвам да не се натрапвам. Всеки е зает с нещо. Едни готвят и раздават храна, други обикалят руините и събират дърва за огъня. Няколко мъже довличат голям дървен бивш електрически стълб, както и една по-малка греда от някоя от къщите. Вадят от една кесия огромни ръждиви пирони и започват да ги забиват, така че се образуват голям дървен кръст. “Великден е. Тук ще посрещнем Възкресение”, пояснява мъж. Разрешават ми да ги снимам как правят кръста и все повече се отпускат да си говорят с мен.

“Искат да ни няма. Да се изселим. Да отидем в други държави. Но ако циганите се изселят, кой ще работи в чистотата? Кой ще изхвърля контейнерите, кой ще чисти София? Българите ли? Хайде да видим как българите ще чистят за 500 лева? За две седмици София ще стане по-мръсна от тук”, разпалва се друг около 50-годишен мъж. Питам го дали мога да спомена името му. Отказва – не иска проблеми.

Оказва се, че не е толкова лесно да се фиксират двете големи греди една за друга само с пирони и Марин, неформалният лидер, дава наставления да се добавят и малки летвички – дървен материал има в изобилие от съборените къщи и младежите сръчно изпълняват задачата. Най-после кръстът е готов. Марин разпорежда няколко човека да облекат протестните тениски на чието лице пише ВСИЧКИ СМЕ РАВНИ, а на гърбовете НЕ СЪМ РАСИСТ. Мъжете подхващат кръста и го поставят в предварително изкопана за него дупка. Хората се събират около кръста и пастор изрича кратка молитва, в която моли Исус да види тези хора и им даде по-добро бъдеще, в което всяко семейство да има собствена земя и собствено жилище.

Тръгвам да обикалям руините и съвсем скоро се намира и домакин, който предлага да ме разведе из квартала или онова, което е останало от него. Той е на 18 години, но моли да не му споменавам името и да не го снимам, тъй като живее в общинско жилище в Люлин и се страхува да не му го отнемат. Ще го наричам Димитър. В двустайния апартамент, който им е даден преди 11 години живеят с майка си и баща си и с двамата си по-големи братя, които са женени и имат семейства. Общо 11 души в две стаи. Но не се оплаква. Работи от 12-годишен по строежите. Когато е станал на 16, са му дали първият трудов договор – преди това не можело. Сега работи на две места – нощем в чистотата, денем в строителството. “В чистотата съм на 7 часа, даже и за пенсия ме осигуряват, казва Димитър. Но понеже съм бърз, и вместо за 7, правя нормата за 4, хвали се той. През деня ходя по строежите”. Разказва, че е сменил пет училища – от някъде са го изключили, другаде майка му го е преместила понеже го тормозили. Изкласил е до 11 клас, но е решен след това лято да запише и 12, за да завърши средно образование. Ходим по купчините строителни отпадъци и Димитър ми разказва къде чия къща е била. “Това беше нашият диван – сочи една кушетка – когато се преместихме, го подарихме на едни съседи”. Димитър е роден в този квартал. Тук още живеят дядо му и баба му, както и семейството на чичо му. Той е дошъл, за да събере дърва за тях. Нощем става студено. Трябва да се пали огън.

Към нас се присъединява Илия, на 68 години. Роден е тук. Родителите му също са живели в квартала. Показва ми къщата си. Или по-скоро развалините ѝ. Останала е част от тухлена стена. Отбелязвам, че в медиите пише, че са съборени бараки и тенекиени постройки, а Илия ми показва тухлената стена и обръща внимание, че основата е бетонна плоча. Очевидно масивна сграда.

“Дойдоха в 5:20. Най-малко 500 полицаи бяха. Все едно сме най-големите престъпници в държавата. Събудиха ни и ни казаха, че имаме един час да се изнесем. Почти цялата покъщнина ни остана. Перални, печки, хладилници – всичко”, разказва Илия. Димитър споделя, че е бил нощна смяна в чистотата и тъкмо е свършил работа, когато е получил обаждане от чичо си, че събарят къщите. “Дойдох тук – възрастните плачат, децата пищят. Имаше и полицаи, които се подиграваха с хората и ги заплашваха, че няма да им позволят да вземат нищо от къщите си”, разказва той.

Вървим по развалините и виждам остатъците от погребани вещи, свидетелства за погребани животи. Ако човек се вгледа сред тухлите и мазилката се открива счупена прахосмукачка, паста за зъби, част от видеокамера, детски играчки и какво ли още не. Повечето детски играчки са изцапани от праха от сградите, но забелязвам един съвсем чист плюшен смърф, който стои сред парчета тухли. Чудя се дали онази сутрин е бил в нечие детски легло и е бил изоставен още топъл от детската прегръдка, когато хората е трябвало бързо да напуснат жилищата си.

По пътечки, които само те си знаят, през развалините минават хора, които идват или отиват в другата част на малкия квартал. Обясняват ми, че там къщите са законни, там е и малката църква, в която спят нощем децата. Там се води улица “Суходол” 11 и личните карти на много хора са с този адрес, след като тук същата улица, но с номер 3 беше заличено като адрес от общината през 2016 г. “Бяхме принудени да си извадим лични карти с други адреси, тъй като без лична карта в България не можеш да работиш”, обяснява жена, която се е присъединила към нас. Виждаме как деца обикалят развалините и току се връщат с някое малко коте или куче. Има много, ние ги спасяваме, обяснява ми Атанас, на 7 години, докато позира в ръка с поредното пале.

Внимавам със снимките на хора, тъй като знам, че една част от обитателите се притесняват, че публичността може да им навреди и да направи и без това тежкото им положение още по-безнадеждно. Докато се опитвам да снимам в гръб едно дете, майка му сама ми казва да го снимам, а то ме заговаря. Явор е на 4 и разглежда детска книжка, обграден от множество кучета пред импровизираната шатра, която служи за дом на семейството на баба му и дядо му, майка му и баща му и леля му и чичо му. Майка му Донка разказва, че по-големият ѝ син Петър е във втори клас в близкото 113 училище. “Не е ходил на училище от вторник. Как да го пусна, като тук няма къде да се измие? А и къде ще си учи уроците? Обади се класната му и ми каза, че разбира положението ни и няма да му пише отсъствия за миналата седмица. Но какво ще правим от вторник нататък не знам”, чуди се жената. Пристига и съпругът ѝ Васил, който издържа семейството, като работи в строителството, поставя гипсокартон. “Ние работим и пак сме бедни”, обяснява той. Много от мъжете работят в строителството – по ирония на съдбата, те строят София, а самите те остават без домовете, които сами са си построили, вероятно заради строителни мераци към общинския терен. Като в онази поговорка, че обущарят ходи бос.

“Казват, че сме крадели – че ние ако крадяхме, щяхме да си купим апартаменти”, казва някой от малкото множество, което вече се е натрупало около нас. “Ааа, недей така – ние сме цигани – ужасна напаст. Пръст да ни подадеш, ръката ще ти отхапем. Нали така мислите вие?” – пита ме друг. Отговарям, че от над един час съм оставил колелото, с което съм дошъл в другата част на разрушенията и съм сигурен, че ще го намеря там. “И цяла нощ да го оставиш. Тука никой няма да ти го пипне” – казва Васил. Всички в квартала често изтъкват, че те са вярващи и носят български имена. Но им тежи, че често се сблъскват с расизъм.

Питам много хора дали на тях им е предложено временно настаняване, както написа заместник-кметът на Столична община Надежда Бачева – повечето отричат изобщо някой да им е предлагал. Чувам и няколко различни опции, които се споменават. Едната е близък център за временно настаняване, за който ми казват, че е опасен за децата. Опитали са се да настанят някого и в Люлин. Васил разказва, че е имало огромни плъхове. “Това не ни притеснява, ние щяхме да си го изчистим, да си го направим, но дойде кметът на Люлин и каза на този на район Илинден, че така не се прави и че не може да събаря къщите на хората, без да е предупредил и да се е разбрал с другите кметове къде да ги настанява”, казва той. Третата опция е Ботунец, където обаче сградата била без дограма и прозорци и без ток и вода. “Как се живее така?”, недоумяват хората.

Питам ги вярно ли е, че не приемат тези варианти, защото искат да са на хотел, както писа заместник-кметицата от либералната партия Демократична България. “Да, да, на хотел! Лукс търсим!”, смеят се в един глас, но бързо им минава смешното и започват да се ядосват, че политиците постоянно ги лъжат и използват. “Държавата е на онзи, дебелата глава – Пеевски. Той се разпорежда. Нищо чудно да е хвърлил око и на тази земя”, казва мъж. “Обвиняват ни, че сме гласували за Пеевски. Това не е вярно. Аз например не гласувам. Че за кого да гласувам?”, казва Донка. И аз се замислям, че действително нямат особен избор, след като предишната администрация на ГЕРБ заличи адресите им, а настоящата в лицето на районния кмет Емил Бранчевски, издигнат от “Спаси София”, събори къщите им. Разбираемо мнението за Бранчевски в квартала е силно негативно. “И предишният кмет лъжеше, но този надминава всички”, казва ми Димитър. Според него кметът се опитва да всява разделение сред хората, като вика някои от тях настрана и им предлага да ги настани в общински жилища, ако си мълчат. Но засега всички отказват с аргумента: “или жилища за всички, или за никой”. “Съдът в Страсбург, най-големият съд каза да не събарят къщите, а той ги събори”, добавя Илия и се чуди какъв лекар е районният кмет, след като му липсва човечност. Димитър твърди, че кметът е настройван от три жени от съседните блокове, които мразят ромите и организират подписки и протести срещу тях. “Това са много лоши жени. Двете са руси, а едната с къса коса”, посочва той. Според него сега са много доволни. Едната я даваха в “Здравей, България” и тя се радва и благодари на кмета. Днес гледах в ТикТок и целият свят за нашите къщи говори, казва Донка.

Надеждата на хората от квартала е, че България ще бъде осъдена да плати милиони за незаконно съборените къщи и с парите ще могат да си купят земя и да си построят законни жилища. Желанието на всички е да имат нормални домове – децата да ходят на училище, а възрастните на работа. “Казват, че не плащаме данъци и живеем на ваш гръб. А аз искам да попитам: кои данъци точно ми плащате – данъкът на колата ли ми плащате, тока ли ми плащате, ДДС-то, когато пазарувам в магазина, ли ми плащате вие, или пък вечер ми носите храна, когато трябва да храня семейството си?”, възмущава се мъж на около 50. Според него сега българите наистина ще бъдат принудени да платят, след като страната бъде осъдена в Страсбург за незаконните действия на местната администрация. Хората се въодушевяват при мисълта, че ще получат пари, с които да си осигурят нормални жилища. Според едни вече е заведено дело за 37 милиона, но не не са сигурни дали става дума за евро или за левове. Други обаче бързо се връщат в реалността и казват, че това е далечно, а по-важно е какво решение ще предложи местната власт във вторник. Надяват се, че ще получат предложение за минимални условия, които да им позволят да работят, а децата да ходят на училище. Питам ги вярно ли е, че при тях са се настанили хора от други квартали с надеждата и те да получат общински жилища. “Как ще допуснем това? – пали се Васил. Как ще допуснем някой, който не живее тук, да вземе жилище, а жена ми и децата да останат на улицата? Нали ако бяха дошли, ние щяхме сами да ги изгоним?” Според него в общината са наясно кой точно живее тук, въпреки че никой не се води на този адрес, просто защото няма такава адресна регистрация. Илия добавя, че идват хора, но само за да помагат – носят вода, храна, памперси за бебетата: “Идват и цигани, и българи. Има добри хора, Слава Богу и сме им благодарни”.

Докато говорим, над разрушеното гето се появява дъга, огряна от последните лъчи на слънцето преди Великден. Разговорите около огъня край кръста постепенно се оживяват, хората макар и за малко сякаш забравят положението си, нали е празник. Благодаря и им казвам, че трябва да тръгвам, а те: “Защо? Остани тука да спиш, да видиш какво е.”

В този момент се сещам, че миналата събота по същото време се намирах в Бояна. Бях отишъл да видя какво се случва край сараите, които Доган си беше върнал за кратко, а сега са във владение на верни до Пеевски. Много пъти съм си мислел как обществото остава безразлично, когато някой изгради палати, за които всички знаем, че са резултат от корупция и злоупотреба с власт и колко ние от панелките, ние с кредитите сме нетърпими към онези, които са много по-близки до нашето социално положение, отколкото към голямата корупция, на която сме свидетели. Колко по-лесно е да дехуманизираме ромите и бежанците и да повярваме на някой политик, че те искат да живеят на хотел, т.е. да живеят по-добре от нас. И в резултат да започнем да мразим.

Тази седмица на конференцията в София, на която от Асоциацията на европейските журналисти бяхме съорганизатори, бившата журналистка от Си Ен Ен и понастоящем хуманитарна работничка Арва Деймън каза: “Нито една война не може да започне, ако не е предшествана от дехуманизация на противника. Защото нито един народ не може да приеме мащаба на смърт и разрушения, които всяка война носи, ако вижда, че онези, които страдат, като същите като него”.

Затова, ако не искате да участвате в тази дехуманизация, вземете днес по едно яйце и отидете да честитите празника на хората от “Западна фабрика”. Те имат нужда да поговорят с някого – на терен няма психолози, които да им помогнат да се справят с травмата и всеки разговор е полезен за тях. Само бъдете внимателни, помнете, че те нямат друго жилище освен поляната и вие сте им на гости. На гости в дома на бездомните.

Снимка: Разбита детска принадлежност (източник: Иван Радев)

Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram! A тук е англоезичният му нюзлетър в Substack!

About The Author